Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард» ООД
- ISBN: 954-585 016-7
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)». Краткое содержание книги:
Но един ден вълшебникът Гандалф и джуджетата на Торин Дъбощит го повеждат на смело и опасно пътешествие до опустошената планина, за да търсят едно старо съкровище.
Тогава се разбира, че малкият разбойник Билбо притежава добро и честно сърце, чуждо на сляпата алчност за злато. А ние всички, малки и големи читатели на тази книга, се стремим да бъдем като тези, които обичаме! Нали?!
Билбо намираше седенето на прага за тягостно и скучно. Впрочем истински праг нямаше, но джуджетата наричаха така на шега тясното затревено пространство между стената и отвора, спомняйки си думите на Билбо при гостуването им в неговата дупка, когато той ги бе посъветвал «да поседят на прага, докато измислят нещо». И те седяха и мислеха, суетяха се безцелно наоколо и ставаха все по-мрачни и по-мрачни.
Настроението им, което се бе повишило малко при откриването на пътеката, сега отново спадна. И все пак те не искаха да се предадат и да си тръгнат. Билбо също започна да губи надежда. Той по цял ден не вършеше нищо, а само седеше, опрял гръб на гладката стена, и се взираше през отвора на запад към равнините долу, към Мраколес, възправен като някаква черна стена, и към земите отвъд, сред които понякога му се струваше, че съзира, малки и далечни, самите Мъгливи планини. Когато джуджетата го питаха какво прави, Билбо отговаряше:
— Нали казахте, че седенето на прага и мисленето било моя работа; затова, както виждате, седя и мисля.
Кой знае обаче дали наистина мислеше за работата си, или пък за онова, което лежеше някъде отвъд, в синкавата далечина, за спокойната западна земя, за Хълма и за удобната хобитова дупка под него.
Точно в средата на затревения под на нишата имаше един голям сив камък и Билбо от време на време спираше мрачния си поглед върху него или пък започваше да следи множеството грамадни охлюви, на които малката ниша с прохладни стени явно много се харесваше и те бавно пълзяха насам-натам, оставяйки лепкава диря след себе си.
— Утре започва последната седмица от есента — рече Торин един ден.
— А след есента настъпва зимата — забеляза Бифур.
— След това пък започва следващата година — добави Дуалин — и докато тук се случи нещо, брадите ни ще станат толкова дълги, че ще стигнат до скалата долу. Какво всъщност прави нашият разбойник? След като има вълшебен пръстен и е вече толкова опитен, струва ми се, че би могъл да влезе през Главната порта и да поразучи как стоят нещата!
Билбо чу този разговор, защото джуджетата се намираха на скалите, тъкмо над нишата, където седеше той.
«Охо! — помисли си хобитът. — Ето какво започват да си мислят те! Откакто ни е напуснал вълшебникът, все аз, горкият, трябва да ги измъквам от затрудненията. Какво ли ще ме накарат да правя сега? Трябваше да предположа, че най-накрая ще ми се случи нещо ужасно. Едва ли ще видя отново злочестата долина Дейл, щом веднъж мина през димящата порта!»
През нощта Билбо се чувстваше много отчаян и почти не спа. На следващия ден джуджетата се пръснаха в различни посоки — едни слязоха долу да пояздят понитата, за да ги поразтъпчат, други се залутаха пак по склона. Билбо през целия ден седя в затревената ниша, като ту гледаше сивия камък, ту се взираше на запад през отвора. Изпитваше странното чувство, че чака нещо.
«Може би вълшебникът внезапно ще се завърне днес при нас» — мислеше си той.
Вдигнеше ли глава, хобитът виждаше Мраколес в далечината. Когато слънцето се обърна на запад, жълтеникаво сияние озари листния му покрив, сякаш неокапалите още белезникави листа се бяха подпалили. Скоро оранжевият диск на слънцето започна да се спуска надолу. Билбо стана, отиде до отвора и оттам видя тънкия сърп на новата луна да се издига над ръба на земята.
Точно в този миг той чу някакво остро почукване зад гърба си. Върху сивия камък сред тревата беше кацнал огромен дрозд с бледожълто коремче, изпъстрено с черни петънца. Той държеше в човката си един охлюв и чукаше с него по камъка: Трак! Трак!
Това потракване изведнъж подсети Билбо за нещо. Той забрави всяка опасност, изскочи на площадката, размаха ръце и взе да вика джуджетата. Онези от тях, които бяха наблизо, се втурнаха бързо през скалите към него, чудейки се какво ли е станало; другите, които бяха долу, завикаха да ги изтеглят с въжета (без Бомбур, разбира се, който беше заспал).
Билбо набързо им обясни за какво става дума и всички се смълчаха в очакване. Хобитът бе застанал край сивия камък, а джуджетата поклащаха до него брадите си и се взираха напрегнато през отвора. Слънцето слизаше все по-ниско и по-ниско и възродилата се надежда взе отново да гасне. Сетне слънцето навлезе в един червен облак и изчезна. Джуджетата простенаха. Билбо обаче продължаваше да стои, без да помръдне. Лунният сърп се бе издигнал на хоризонта. Вечерта настъпваше. И изведнъж, когато всички вече напълно бяха загубили надежда, един червен слънчев лъч се промъкна през малка пролука в облака, проникна през отвора на нишата и огря гладката скална стена. Старият дрозд, който бе кацнал нависоко и с наклонена настрани глава наблюдаваше сцената, внезапно издаде тревожен крясък. Нещо изтрака звънко. Едно късче скала се отрони от стената и падна. И неочаквано на три стъпки от земята се отвори дупка.