Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Това не е цялата песен, всъщност тя беше много по-дълга и непрестанно я съпровождаха радостни възгласи, примесени със звуците на арфи и цигулки. Дори и най-старите жители на града не помнеха някога да е имало такова вълнение. Горските елфи бяха много изненадани и дори малко се поуплашиха. Разбира се, те не знаеха как е избягал Торин от тъмницата и започнаха да си мислят, че техният крал е направил сериозна грешка. На старейшината пък не му оставаше друго, освен да се присъедини към общата глъчка и поне за момента да се престори, че е повярвал на думите на Торин. Ето защо той му отстъпи големия си стол, а Фили и Кили настани на почетно място край него. Дори и Билбо сложиха да седне на господарската маса; в суматохата никой не го попита какво общо има той с другите, след като в песните не се споменаваше и най-бегло за него.

Скоро и останалите джуджета бяха доведени в града сред възторжени приветствия. Подслониха ги, нахраниха ги, излекуваха раните им и ги обградиха с най-голямо внимание и грижи. Отстъпиха им една голяма къща, дадоха им на разположение лодки с гребци, а пред къщата по цял ден се пееха песни и кънтяха възгласи, щом някое от джуджетата покажеше дори само носа си навън.

Някои от песните бяха стари, но други бяха съвсем нови и в тях се говореше с увереност за внезапната смърт на дракона и за товари от скъпи дарове, изпратени надолу по реката към Езерния град. Новите песни се пееха главно по съвета на старейшината и не допадаха особено на джуджетата, но те не изразяваха открито неодобрението си, защото междувременно ги задоволяваха с всичко. Бързо се поохраниха и възвърнаха силите си, тъй че след седмица вече пристъпваха напето, облечени с хубави дрехи в съответните цветове, със сресани и подкастрени бради. Торин имаше такъв важен вид, сякаш си бе възвърнал вече кралството, а Смог лежеше накълцан на малки парченца.

Благосклонността на джуджетата към малкия Билбо растеше с всеки изминал ден. Те вече не му отправяха обвинения и упреци. Вдигаха наздравици в негова чест, потупваха го по гърба и го обсипваха с внимание и грижи. Това беше добре, защото разсейваше донякъде мрачното му настроение. Той не беше забравил зловещия вид на Планината, не го напускаше и мисълта за дракона, а на всичко отгоре беше и силно настинал. Цели три дни киха и кашля и лежа на легло, а след като се пооправи малко и взе да ходи на пиршествата, можеше само да гъгне: «Много би благодаря!»