Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард» ООД
- ISBN: 954-585 016-7
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)». Краткое содержание книги:
Но един ден вълшебникът Гандалф и джуджетата на Торин Дъбощит го повеждат на смело и опасно пътешествие до опустошената планина, за да търсят едно старо съкровище.
Тогава се разбира, че малкият разбойник Билбо притежава добро и честно сърце, чуждо на сляпата алчност за злато. А ние всички, малки и големи читатели на тази книга, се стремим да бъдем като тези, които обичаме! Нали?!
Тогава Билбо побягна. Драконът обаче не се събуди и не откри кражбата — поне засега, — а само засънува сънища за нови грабежи и злочинства. Хобитът хукна обратно по дългия тунел. Сърцето му биеше до пръсване, а краката му трепереха много по-силно, отколкото на идване, но той стискаше здраво чашата и си мислеше: «Най-после го сторих! Сега ще им докажа. Приличал съм повече на бакалин, отколкото на разбойник — нали така казваха! Май ще трябва да си променят мнението.»
И те наистина го промениха. Балин направо не бе на себе си от радост, като видя хобита, но и изненадата му не беше по-малка. Той вдигна Билбо на ръце и го изнесе навън. Беше среднощ и облаци закриваха звездите. Изтощеният Билбо легна по гръб, затвори очи и с наслада вдъхна свежия въздух, без да обръща внимание на голямото вълнение на джуджетата, нито на похвалите, с които те го обсипваха, като го потупваха го гърба и му обещаваха своите услуги и услугите на целите си родове за поколения напред.
Джуджетата все още прехвърляха чашата от ръка на ръка и говореха възторжено за възвърнатото си богатство, когато изведнъж силен тътен разтърси недрата на Планината, сякаш някакъв стар вулкан бе решил да изригне отново. Те бързо придърпаха вратата, като препречиха един камък, за да не се затвори напълно, но от дълбините на дългия тунел долиташе такъв рев и тропот, че цялата земя се затресе.
Забравили радостта си и самоуверените хвалби, които изричаха до преди миг, джуджетата уплашено се хвърлиха на земята. Тепърва им предстоеше да се разплащат със сериозния си противник Смог, а те изобщо бяха пропуснали да го включат в своите сметки. Драконите не използват богатствата си, но по правило знаят големината им с точност до грам, особено след като са ги притежавали дълго; Смог не правеше изключение. Неспокойният сън (в който му се присъни някакъв воин, дребен на ръст наистина, но много сърцат и с много остър меч) постепенно бе преминал в лека дрямка и накрая той се бе събудил. В подземието му се носеше полъх на свеж въздух. Дали не ставаше някакво течение през малкия отвор? Макар и малък, отворът още от самото начало дразнеше Смог, тъй че сега, поглеждайки подозрително към него, той се запита защо изобщо не го е запушил. Напоследък му се счуваше, че оттам до бърлогата му долита слабо ехо от чукане. Смог се раздвижи, протегна шия напред и започна да души. И тогава видя, че чашата я няма!
Крадци! Грабеж! Разбойници! Такова нещо не се бе случвало, откакто бе станал господар на Планината! Яростта му бе неописуема — такава ярост обзема само богаташа, който има повече, отколкото му е необходимо, и изведнъж открива, че е загубил нещо, което притежава много отдавна, но никога не го е използвал или пък желал. От ноздрите на дракона изригнаха огнени езици, цялото подземие се изпълни с дим и Планината потрепери издъно. Смог напразно се опитваше да провре глава през малкия отвор; накрая, той нави опашката си на кълбо, зарева гръмовито и се понесе през просторните коридори на планинския дворец към Главната порта.
Мислеше само за едно — да претърси Планината, да залови крадеца и да го накъса на парченца, да го смаже. Когато излезе от Портата, водите закипяха сред облаци свистяща пара, а огнедишащият дракон се стрелна във въздуха и кацна навръх Планината сред стълб от зелени и алени пламъци. Джуджетата чуха страхотния плясък на крилата му и се прилепиха към стените на затревената ниша с надежда да се укрият от погледа на разярения дракон.
И сигурно там щяха да погинат всички, ако и този път не се намеси Билбо.
— Бързо! Бързо! — прошепна той. — През вратата! В тунела! Не бива да стоим тук!
Стреснати от тези думи, те тъкмо се канеха да пропълзят в тунела, когато Бифур извика:
— Ами братовчедите ми! Ние забравихме, че Бомбур и Бофур са в долината!
— Той ще ги погуби, ще убие и понитата ни, ще унищожи всичките ни запаси — простенаха другите. — Но нищо не можем да направим.
— Не говорете така! — сгълча ги Торин, възвърнал предишната си самоувереност. — Не можем да ги изоставим. Господин Бегинс, Балин, Фили и Кили ще влязат вътре — няма защо драконът да излови всички ни. Останалите да вземат въжетата! Къде са те? Хайде, по-бързо!
Това бяха може би най-опасните минути, преживени от тях досега. Яростният рев на Смог ехтеше из каменните пещери горе; всеки миг той можеше да се спусне като огнена хала над тях и да ги открие, докато теглеха бясно въжетата, застанали до ръба на скалата. Успяха да изкачат Бофур, без нищо да им се случи. Изтеглиха и Бомбур, който пухтеше и дишаше тежко, докато въжетата скрибуцаха, и пак не се случи нищо. После изтеглиха някои сечива и вързопи с вещи — и тогава опасността ги връхлетя.