Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Освен това не вярвах на Филис. Или по-точно на ЦРУ. През няколкото месеца работа с тези хора бях разбрал, че са добри патриоти, смели и изумително надарени, вършещи почти винаги онова, което вярват, че е най-добро за Републиката. Проблемът е, че го вършат зад димна завеса, а това понякога води до лоша преценка и което е още по-зле — до калпави резултати.
Както и да е, капитан Хаузър забеляза познато лице в предната част на самолета, извини се и отиде нататък. Това явно наложи смяна на местата, защото не след дълго един здравеняк с нашивки на старши сержант тромаво се зададе към мен. На гърдите му имаше етикетче с името Джаксън. Той ме погледна и попита:
— Ще разрешите ли, полковник?
— Ако носите семеен албум, в никакъв случай.
Той се разсмя.
— Разведен. На два пъти. Да ви разкажа ли от какви усойници се отървах?
След което се настани на седалката и изпъна крака.
На лявото му рамо забелязах знака на Първа пехотна дивизия — сегашното му назначение, — а на дясното емблемата на Трета бронирана дивизия, където бе служил в някоя друга война или при предишното назначение в Ирак. Беше типичен ветеран с онова уморено, разочаровано изражение на човек, който е видял твърде много и отдавна не му се говори за това.
— От Военната прокуратура сте — каза той. Плъзна поглед към рамото ми, където нямаше емблема на поделение. — Къде сте назначен в Ирак?
— Не съм назначен.
— Тогава защо…
— Турист съм. Може би ще ми кажете някой добър хотел.
Не е зле да има басейн и спортна зала. А най-много ще се зарадвам на добре зареден бар.
Той се разсмя.
— Ама че перко!
— Аз ли? Кой отива там за втори път? Моето е краткосрочна командировка — обясних аз. — Докато кацна и вече потеглям обратно.
— Ооо!
За момент имах чувството, че е готов да ме опердаши с яките си юмруци и да ми отмъкне униформата.
— Имам среща с клиент — казах аз.
Наистина прикритието ми беше такова, потвърждаваше го и фалшивата заповед в джоба ми. Доброто прикритие винаги се основава на факти и наистина имаше обвинен затворник, макар че засега не му бе назначен адвокат. Дори бях прегледал набързо досието му — човекът нямаше никакъв шанс.
— Какви ги е надробил? — попита Джаксън.
Моментът изглеждаше подходящ за проверка на прикритието и аз отговорих:
— Малтретиране на иракски пленник.
— Напоследък са много чувствителни на тая тема.
— Така си е.
— След онази история в „Абу Гариб“.
— Аха.
— Мене ако питате, тия там бяха банда смахнати идиоти. Какво са си мислили?
— Не са мислили. Действали са.
След малко той попита:
— Наистина ли го е направил?
— И с пръст не е пипнал затворника.
— Аха…
— Но си мисля, че седмината свидетели и строшената с приклад челюст малко ще ни затруднят в съда.
Той се разсмя.
— И на мен така ми се вижда.
С това знанията ми по случая се изчерпаха и аз смених темата.
— Е, как е там?
— Гадно.
Ако в зоната на военните действия срещнеш щастлив войник, трябва незабавно да го пратиш на психиатър.
— Но струва ли си?
Той ме разбра и отговори:
— Вече да.
— Защо вече!
— Знаете ли Тенисън? Алфред… английския поет. — После цитира откъс от стихотворение: — „Не питай, не се колебай. Победа или бой до край.“
— „Атаката на леката кавалерия“ — казах аз.
— Няма какво повече да се каже.
— Глупости.
Той се разсмя.
— Пълни глупости. — Извъртя се и ме погледна. — Преди месец изпратих две от моите момчета в ковчези, а не обичам да губя хора, по дяволите. — Мрачно сведе очи към бойните си обувки. — Сега просто трябва да си е струвало.
Погледнах към необятното синьо небе, към белите облаци под нас и зърнах в далечината реактивна следа, отправена в посоката, от която идвахме ние. Може би онзи дълъг сребрист самолет също бе пълен с войници, изкарали една година война и натоварени със спомени за дълги, тягостни дни, за ранени, осакатени или мъртви другари.
Изведнъж осъзнах, че Биан има право за едно — ние наистина можехме да провалим тази война — и тогава някои от пътниците в този самолет щяха да ме обявят за мъж на годината, а други да ме ненавиждат.
Старши сержант Джаксън затвори очи и след трийсет секунди захърка. Време беше за работа. Отворих куфарчето си, извадих дебел сноп документи, съсредоточих се и зачетох.
Спомних си старата армейска поговорка — всеки план трае до секундата, в която бъде приведен в изпълнение. Бях открил, че в общи линии наистина е така, но според мен трябва да имаш план, насоки за действие и ако наистина си се подготвил добре — действащи варианти за в случай на провал. Тук обаче разполагахме само с глупости и измислици.