Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Когато двете отидохме при Кеймиън и Даран в залата със сините завеси, аз бях подложена на същото изпитание като през онзи далечен ден в Камаар, когато сестра ми за първи път се срещна с Рива.
— Няма ли да си разменят поне една дума? — не издържа и ми прошепна Кеймиън след половинчасова тишина.
— Те си говорят един на друг, Кеймиън. Можеш да го доловиш с очите си обаче, а не със слуха.
Той се загледа в лицата им и видя обожанието, изписано върху тях.
— Разбрах за какво говориш, Поул. Чувствам се много неудобно да стоя в една стая с тях.
— Така е — съгласих се, а после погледнах изпитателно Ларана. — Дай ми десетина дни, преди да обявиш сватбата, Кеймиън. Трябва доста подробно да обсъдя с Арел венчалната рокля на Ларана, пък е нужно да уточним и някои други подробности.
— Значи всичко вече е решено? Така изведнъж? Пък аз ухажвах жена си повече от половин година!
Потупах го леко по бузата.
— Това тук е много по-сигурно, скъпи — казах му. — Сега на теб ще се падне задължението да взимаш най-важните решения на острова през следващите няколко месеца. Известно време Даран няма да е с всичкия си. Говори с Рива и му кажи какво се готви тук. Той също ще трябва да присъства, но му е нужно време да се подготви за появата си пред хората.
— Това може и да не се окаже толкова просто, Поул. През последната година той стана много саможив и затворен. Ако не го познавах достатъчно добре даже бих казал, че се бои от хората.
— Ти му кажи какво става, Кеймиън, а после аз ще поговоря с него.
Кеймиън отново погледна децата.
— Следващият проблем ще дойде от това как да разделим тези двамата. Освен това навън вече притъмнява и сигурно ще трябва да ги нахраним.
— Те не са гладни, Кеймиън. Дай им още малко време, а после ще отведа Ларана в моите покои за през нощта.
— И залости здраво вратата зад себе си. Може да се окаже доста трудно да държим разделени Даран и Ларана.
— Аз имам грижата за това, Бранд. Сега прати хора да повикат Арел. Кажи й, че ще я чакам утре рано сутринта. — После се приближих към мястото, където децата все още не откъсваха очи един от друг. — Попита ли я вече, Даран? — казах, разтърсвайки рамото му, за да привлека неговото внимание.
— За какво да я питам, лельо Поул?
Изгледах го строго и продължително. Той леко се изчерви.
— О — рече, — за това ли? Не е необходимо, лельо Поул.
— Защо все пак не го направиш, Даран? Тези дребни подробности са много съществени в едно цивилизовано общество.
— Добре, щом смяташ, че е необходимо. Но доколкото знам, това вече е решено. — И той отново погледна към младата жена, с която щеше да сподели остатъка от живота си. — Съгласна си, нали, Ларана?
— За какво да съм съгласна, милорд?
— Да се омъжиш за мен, разбира се!
— А, това ли било — отвърна тя. — Естествено, че съм съгласна, милорд.
— Е, видя ли, не беше толкова трудно.
Сред девойките, които още чакаха за среща с престолонаследника, се понесе плач и писък, когато бяха безцеремонно отпратени по съкратената процедура. Ние с Кеймиън пък бяхме обсадени от също толкова отчаяни татковци, които яростно протестираха. Те бяха възмутени не толкова от отхвърлянето на дъщерите им, колкото от изплъзналата се изпод носа им възможност да се издигнат в обществото и да станат приближени на краля. Двамата с Кеймиън успяхме обаче да успокоим всички наежени бащи с мъгляви обяснения като „съдба“, „предопределение“ и „така-им-било-писано“. Вярно, нашите аргументи бяха доста съмнителни, но убедителните лъжи са душата на дипломатическата игра.
Арел надмина дори собственото си майсторство с новата венчална рокля — изпод ръцете й излезе една фантазия в бледосиньо, отрупана с дантела. Двете с Ларана съвсем си допаднахме, когато тя ми призна, че синьото е нейният любим цвят. От все сърце одобрих изтънчения вкус на момичето.
Сватбената церемония се състоя по обед в един слънчев пролетен ден. Тронната зала на Рива, подходящо украсена за случая, беше обляна в ярка светлина.
(Не зная кой се погрижи това да стане точно така. Не бях аз във всеки случай.)
След венчавката последва обичайният пир, но още призори аз бях навестила избата и направих някои изменения в най-любимата напитка на алорните. Бирата пак си имаше вкус на бира, освен това изглеждаше и миришеше по същия начин, но не предизвикваше обичайния ефект в хорските глави. Сватбарите пиеха чаша след чаша, както всъщност постъпват всички сватбари, но от това нищо не последва. Нямаше никакви свади, сбивания, никой не падна под масата, никой не повръщаше по ъглите и никой не остана да хърка на пода след приключване на пиршеството. Затова пък на следващата сутрин не един и двама примираха от главобол. Не бях толкова жестока, че да ги лиша от всичките удоволствия на пиенето!