Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Николай поклати глава, най-вече заради следващия го репортерски екип, който подготвяше репортаж за вечерните новини. Николай вървеше през увеселителния парк. Предупредили го бяха да се придържа към новата асфалтова алея, която пресичаше руините на изоставения град. Извън нея, в мочурището на градската пустош, радиационните нива рязко се повишавали. Най-опасните места бяха обозначени с триъгълни жълти знаци. Новата асфалтова алея бе направена за удобство на потока от знаменитости, официални лица и журналисти, които се стичаха към Чернобил заради инсталацията на новия стоманен саркофаг върху разпадащата се бетонна черупка на стария.
Довечера хотел „Полисия“ щеше да си върне за кратко част от прежното великолепие. Балната зала беше ремонтирана набързо, изпразнена и почистена за провеждането на официалния коктейл. Дори брезите по покрива бяха отсечени.
Чуждестранните гости трябваше да бъдат посрещнати подобаващо все пак. Очакваха се представители на почти всички държави, дори шепа холивудски звезди. Тази вечер Припят щеше да грейне — пъстро галапредставление в центъра на радиационната пустош.
Щяха да присъстват президентът и министър-председателят на Русия, както и немалко членове на горната и долната палата на Федералното събрание. Мнозина вече бяха пристигнали и правеха пълни с клишета изявления за волята за промяна и реформи в опит да извлекат политически дивиденти от това монументално събитие.
Но никой не беше по-гръмогласен и патетичен в призивите си за истинска промяна от депутата Николай Солоков. А след таз сутрешния опит за покушение срещу него той се беше озовал в самия център на медийното внимание.
Следен от камерите, Николай излезе от асфалтовата алея и тръгна към една близка стена. Там с черно на светлия фон бяха очертани силуетите на две деца, които си играят с камионче. Говореше се, че някакъв луд французин прекарал месеци в Припят. Негови рисунки — сенки в оттенъци на черното — можеха да се видят из целия град, натрапчиви и затрогващи, призраци на загиналите деца.
Собствената му сянка — Елена, остана на асфалта. Беше избрала тази конкретна рисунка като най-въздействащата, но по-рано през деня беше проверила с дозиметър района, за да е сигурна, че нивата на радиация са в границите на поносимото.
Тази вечер всичко опираше до театрален майсторлък.
Николай се подпря на стената. Плъзна пръсти по детските силуети. После вдигна ръка и разтърка бавно челото си. Елена се беше погрижила да капне малко амоняк върху ръкава на сакото му. От силната миризма очите му се насълзиха.
Той се обърна към камерите, без да отдръпва ръка от лицето на едното призрачно дете.
— Ето затова трябва да се променим — каза той и обхвана с жест града. — Кой би могъл да погледне този мъртъв пейзаж и да отрече, че нашата велика страна трябва да направи решителната крачка към една нова ера? Трябва да оставим всичко това зад гърба си… но да запазим завинаги спомена.
Изтри бузата си и стисна решително челюсти — няколко сълзи щяха да бъдат от полза, но не биваше да изглежда слаб. Гласът му се извиси гневно към микрофоните:
— Вижте този град! Природата поглъща унищоженото от човека. Някои нарекоха това място Райската градина на Чернобил. И наистина, градът е погълнат от хубава гора. Пеят птички. Сърни се разхождат по улиците. Но нека не забравяме, че се върна и друго. Вълците.
Отправи поглед към хоризонта.
— Не позволявайте красотата тук да ви заблуди. Сега Припят може да прилича на градина, но тази градина е радиоактивна. Всички ние минахме през две военни бариери, за да влезем в трийсеткилометровата забранена зона около Чернобил. Всички ние минахме покрай двете хиляди транспортни средства, с чиято помощ са били потушени радиоактивните пожари на реактора. Пожарни, хеликоптери, линейки — които все още излъчват толкова много радиация, че никой не смее да ги доближи. Всички ние носим дозиметрови значки, които да следят радиацията. Така че не се заблуждавайте. Природата се е върнала, но ще носи белега на катастрофата поколения наред. Изглежда здрава и жизнена, но не е. Това тук не е прераждане. Това тук е само една фалшива надежда. За да постигнем истинско прераждане, трябва да насочим поглед в нови посоки, към нови цели, към един нов ренесанс.
Замълча и се обърна отново към детските силуети на стената. Поклати глава.