Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
— Удивително — каза Елизабет.
Мастерсън я изгледа продължително.
— Точно това тласкаше баща ви напред — нежно каза той накрая. — Искаше да разбере как и защо е възможно. Щом обикновените хора могат да виждат с три секунди напред, не може ли тази преднина да се увеличи? Часове, дни, седмици, години дори? За физиците подобна идея не е немислима. Самият Алберт Айнщайн е казал, че разликата между миналото и бъдещето е само една „закостеняла и упорита илюзия“. Времето е само поредното измерение, също като разстоянието. Всички ние без проблем поглеждаме напред и назад по кой да е път. Защо да не поглеждаме и по оста на времето?
Грей си помисли за Странното момиче. За скицираното с въглен изображение на Тадж Махал. Ако човек може да вижда през времето, както твърдеше д-р Мастерсън, защо да не вижда и на големи разстояния? Директор Кроу беше споменал нещо за успехите на ЦРУ в проекта за дистанционно наблюдение, спомни си той.
— Нужно било — продължи Мастерсън — само да се открият онези редки индивиди, които могат да виждат по-надалеч от останалите. И да бъдат проучени.
„Експлоатирани, по-скоро“ — поправи го наум Грей, като си мислеше за момичето.
Елизабет извади и последния лист от принтера. Сложи го в купчината при другите и ги даде на Мастерсън.
— И моят баща е… търсел е такива редки индивиди, така ли?
— Не точно, мила моя — отвърна загадъчно професорът.
Елизабет свъси объркано вежди. Мастерсън я потупа по ръката.
— Твоят баща ги намери. Грей само дето не подскочи на стола си.
— Какво?
Почукване на вратата прекъсна професора, преди да е обяснил. Ковалски се размърда, провери кой е, после отвори.
Росауро подаде глава и връчи на Грей тежка връзка автомобилни ключове.
— Тук приключихте ли? — попита тя.
— Не — отвърна кратко Грей.
Мастерсън мина покрай него, награбил купчина принтирани листове.
— Да, приключихме.
Грей завъртя очи и махна на останалите.
— Хайде.
Тръгна след професора, като мислено го стискаше за гушата.
Ковалски му пошушна в ухото:
— Има да ти връща, това е — каза той и кимна към бастуна, който Мастерсън стискаше под другата си мишница. — Задето му съсипа любимото бастунче.
Излязоха от интернет-кафето и завариха Лука Херн да се подпира на високопроходим джип с цвят на мед — мерцедес-бенц G55. Приличаше повече на танк, отколкото на автомобил.
Росауро заобиколи към предните места и още в движение вдигна ръка да предотврати очакваните възражения.
— Добре де, набива се на очи. Знам. Обаче не знаех нито къде отиваме, нито каква скорост може да ни притрябва.
Ковалски се ухили до уши.
— Или колко хонди ще се наложи да прегазим.
— С четириколесно задвижване е, има почти петстотин коня под капака си… и… и… — Тя сви рамене и изплю камъчето: — Така де, хареса ми.
Ковалски тръгна на свой ред да обикаля колата.
— О, да, о, да. Отсега нататък Росауро отговаря за избора на транспорт!
Грей въздъхна и пристъпи към д-р Мастерсън.
— Е, сега накъде?
Професорът разлистваше купчината листове и махна с бастунчето си на север, без да крие обзелото го раздразнение. Грей зачака някакви подробности, но така и не ги получи.
Думите на Елизабет прозвучаха предупредително в главата му: „Не го притискай…“
Той вдигна рамене и махна към джипа. Нямаше време за излишни спорове. И така се бяха задържали твърде дълго на едно място. Предпочиташе да са в движение, дори да не знае накъде точно се движат. Ако някой се беше сетил да вкара търсач в уебсайта на Бомбайския университет, сигурно вече бяха засекли местоположението им.
— Качвайте се — нареди той.
Ковалски протегна ръка за ключовете.
Грей обаче ги хвърли демонстративно на Росауро.
— Много си гаден, да знаеш — озъби му се мъжагата.
17:06
Елизабет не можеше да чака повече. Обърна се към д-р Мастерсън напук, на собственото си предупреждение:
— Хейдън, стига игрички. Какво имаше предвид, като каза, че баща ми е „намерил“ онези хора?
— Точно каквото казах, скъпа моя.
Професорът седеше на средната редица седалки между Елизабет и Грей. Вече десет минути разлистваше принтираните листове и току отбелязваше по нещо с химикалката си. Росауро погледна през рамо към тях откъм шофьорското място. Ковалски се цупеше на седалката до нея, скръстил ръце пред гърдите си.