Последният оракул

Мълчеше като риба и сякаш не можеше да откъсне поглед от съсипаната дръжка на бастуна си. Очите му направо се бяха оцъклили — не от страх, а в резултат на дълбока концентрация.

Уловила погледа на Грей, Елизабет беше поклатила мълчаливо глава.

„Не го притискай“.

Така че бяха поели на север от Агра към столицата на Индия — Ню Делхи. По време на сто и четиридесетте километра път бяха сменили автомобила на два пъти.

Когато най-после наближиха пренаселения и шумен град, Мастерсън си беше отворил устата колкото да даде кратко указание — трябвал му достъп до компютър.

И се бяха озовали тук, в тясната задна стаичка на интернет-кафето. Без излишни приказки професорът влезе в частен адрес към уебсайта на Бомбайския университет с тройна парола за достъп.

— Проектът на Арчибалд — обясни пестеливо той, след което зададе на компютъра да принтира всичко. И отново потъна в мълчание чак до тайнствената си реплика за бъдещето и че човек можел да вижда в него.

— Какво имате предвид? — попита Грей.

Мастерсън избута стола си назад от бюрото с компютъра.

— Ами много хора не го знаят, но през последните две десетилетия беше научно доказано, че човек е в състояние да вижда в бъдещето. Е, съвсем малко напред — около три секунди, плюс-минус.

— Три секунди? — повтори след него Ковалски. — Голяма полза, няма що.

— Напротив — отвърна Мастерсън.

Грей изгледа намръщено Ковалски и се обърна отново към професора.

— Какво имате предвид, като казвате, че е „научно доказано“?

— Чували ли сте за проекта на ЦРУ „Старгейт“?

Грей и Елизабет се спогледаха.

— Д-р Полк е работил известно време по него.

— Друг учен по проекта, д-р Дийн Радин, извършил редица експерименти с доброволци. Свързал ги към детектори на лъжата, за да следи кожната проводимост, и започнал да им показва поредица от образи на екран. Разбъркани снимки, някои ужасни, други приятни. При снимките с насилие детекторът отчитал силна реакция, нещо като електронно „примижаване“. След няколко минути доброволците започнали да „примижават“ още преди на екрана да се появи неприятна снимка, като преднината е била в рамките на три секунди. Д-р Радин повторил експеримента и получил същите резултати. В университетите в Единбург и Корнел други учени, включително нобелови лауреати, провели подобни тестове и получили същите статистически данни.

Елизабет поклати невярващо глава.

— Как е възможно такова нещо?

Мастерсън сви рамене.

— Нямам представа. Но експериментът бил разширен — изследвали комарджии. Тествали ги, докато играят карти. И при тях се проявил същия модел — реагирали секунди преди картата да бъде обърната. Позитивна реакция, когато картата била в тяхна полза и негативна в противния случай. Това толкова заинтригувало един физик от Кеймбридж, също нобелов лауреат между другото, че решил да задълбочи експеримента, като свърже обектите към скенери за магнитно-ядрен резонанс, за да следи мозъчната им активност. Открил, че източникът на предчувствията изглежда се намира вътре в мозъка. Та този нобелов лауреат — подчертавам го, за да е ясно, че не става въпрос за някой откачен ентусиаст лаик — стигнал до заключението, че обикновените хора са в състояние да виждат бъдещето с няколко секунди напред.