Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Пронизителен вик накара Монк да вдигне очи. Орел се плъзна ниско над дърветата, с криле широки колкото разперените ръце на възрастен човек.
Орел, излязъл на лов.
Което само подсети Монк за опасностите, които дебнеха зад тях.
Ускори крачка. Като никога теренът тук изглежда понасяше на малките. Леките им телца почти не раздвижваха гъстата кал, докато Монк трябваше да внимава на всяка крачка, иначе рискуваше да остане без ботуши.
Напредваха едва-едва и за час изминаха не повече от километър. Монк често виждаше змии да се разбягват пред тях, а веднъж мерна и лисица, която хукна по една могилка и бързо изчезна от погледа. Напрягаше слух за всеки звук. Чуваше, че нещо се движи през блатото. Отчупено разклонение на рог говореше за наличието на популация от елени.
Преди да се усетят, вече газеха до глезените във вода и се движеха на зигзаг от остров на остров. Студеният въздух миришеше на влага, водорасли и плесен. Насекоми жужаха непрестанно и гласовете им се сливаха в бял шум, с който свикнаха бързо. Слънцето се спускаше зад планинските възвишения и в блатото под плътния балдахин на боровете ставаше все по-тъмно.
Монк вече не крачеше, а газеше.
Константин се изравни с него. Все още стискаше сестра си за ръка. Момичето буквално вървеше и спеше.
Пьотър се беше залепил за Монк. Държеше го за ръката, а когато стигнеха до по-дълбок участък, Монк го вдигаше на раменете си.
Момчето изведнъж стисна силно ръката му. Нещо чупеше клони и се движеше право към тях.
„О, не…“
Монк изкрещя, защото знаеше какво идва.
— Тичайте! Бързо!
Вдигна детето, което се бореше и викаше. Константин зацапа напред с високо вдигнати колене, влачейки Кишка след себе си. Левият крак на Монк затъна до средата на прасеца. Опита се да го издърпа, но напразно. Все едно беше стъпил в цимент.
Звукът на кършещи се клони приближаваше стремглаво. Монк хвърли Пьотър пред себе си и се обърна да посрещне атаката. Чу как детето цопна във водата. Но вместо да избяга, Пьотър тръгна назад към него.
— Не! Пьотър, бягай!
Но момчето го подмина миг преди нещо голямо да изскочи от клоните и да цопне тежко във водата. Момчето и нещото се прегърнаха в пристъп на искрена радост.
Марта.
Монк напразно се мъчеше да овладее пулса си.
— Пьотър, следващия път… гледай да ме предупредиш, моля те — промърмори той и се зае да измъкне крака си от гъстата кал.
Шимпанзето прегърна Пьотър и го вдигна над плитката вода. Константин и Кишка зацапаха назад към тях. Марта пусна внимателно Пьотър и прегърна по ред другите две деца. После пристъпи към Монк, разперила широко ръце. Той се наведе и на свой ред беше прегърнат. Тялото й беше горещо, дъхът й прогори ухото му. Монк усети тремора на изтощение в старите й кости. Прегърна я крепко, като си мислеше колко разстояние е трябвало да измине старото шимпанзе, за да се събере отново с тях.
Докато се изправяше обаче, се зачуди как всъщност ги е намерила Марта. Че ги е настигнала, беше разбираемо — докато те газеха в калта и тинята, тя се беше придвижвала от клон на клон и така беше стопила разстоянието. Как обаче ги беше открила?
Монк се взря в тъмнеещия гъстак.
А щом тя ги беше проследила…
— Хайде, движение — каза той и махна към сърцето на мочурището.
Отново в пълен състав, те поеха през заблатената местност. Завръщането на Марта ободри децата, но тежкият терен скоро помрачи настроението на всички. Константин се влачеше най-отпред. Пьотър гледаше да е близо до Монк, а Марта се придвижваше основно по дърветата, прехвърляше се от клон на клон и пръстите на краката й току забърсваха водата.
Слънцето бавно изчезна зад планинските възвишения и ги потопи в почти непрогледен мрак. Монк едва различаваше Константин на няколко крачки пред себе си. Сова избуха някъде вляво да посрещне нощта с проточения си кух призив.
Константин извика към тях откъм гъст върбалак. В гласа му прозвуча напрежение:
— Изба!
Монк не знаеше значението на руската дума, но тя определено му прозвуча зловещо. Забърза след момчето и откри, че водата става по-плитка.
Мушна се под балдахина от върбови клонки и видя поредното островче. Само че това не беше пусто като другите. Върху ниската могилка клечеше миниатюрна барака на ниски подпори. Построена беше от сурови трупи, покривът й бе обрасъл с гъст мъх. Единственият прозорец тъмнееше. Нямаше признаци на живот. От комина не излизаше пушек.
Константин ги чакаше сред високата тръстика в началото на островчето.
Монк стигна до него.
Високото момче посочи:
— Ловна хижа. Има ги из цялата планина.
— Ще ида да проверя — каза Монк. — Ти стой тук.
Прекоси островчето и тръгна да обикаля бараката. Беше много малка, с комин от зидани камъни. Тревата стигаше до кръста му. Нямаше признаци някой да идвал тук скоро, от години дори. Прозорецът беше с капаци, зарезени отвътре. Имаше и малък кей, но без лодки. Само една плоскодънка — нещо като сал със заострен нос — беше изтеглена сред тръстиките до кейчето. Салът беше наполовина обрасъл с мъх, но с малко късмет може би щеше да им свърши работа.