Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Монк се върна при хижата и пробва да отвори вратата. Не беше заключена, но дъските се бяха издули и се наложи да я дръпне силно няколко пъти, преди тя да се отвори неохотно със скърцане на ръждясали панти. Вътрешността й беше тъмна и миришеше на мухъл. Но поне беше сухо. Имаше само едно помещение. Подът беше от чамови дъски с разпръсната отгоре слама. Мебелировката се състоеше от малка маса и четири стола. Покрай едната стена от край до край се редяха грубо сковани шкафове, но нямаше нищо, което да прилича на кухня. Явно храната се приготвяше в огнището, където бяха струпани няколко метални тенджери и тигани. Имаше и купчина сухи дърва за огрев.
Супер.
Монк застана на прага и махна на децата да идват.
При други обстоятелства не би губил време тук, но всички имаха нужда от почивка и особено малките. Прозорецът беше плътно затворен с капаци и Монк Реши, че могат да си позволят малък огън. Добре би било да изсушат дрехите и обувките си и да изкарат на топло най-студената част от нощта. А после, сухи и отпочинали, можеха да продължат нататък още преди зазоряване, а с малко късмет — да използват и сала.
Константин му помогна да накладе огън, а другите две деца седнаха на пода, сгушени в Марта. Константин намери кибритени клечки в намаслена кутия и старите сухи подпалки пламнаха веднага. Огънят се разгоря бързо, като пукаше и пращеше. Димът се устреми към отвора на комина.
Докато Монк слагаше нова цепеница в огъня, Константин се зае да провери съдържанието на шкафовете. Откри риболовни такъми, ръждясал фенер с плискащ се на дъното му керосин, тежка ловна кама и полупразна кутия с патрони за пушка. Но не и пушка, уви. В едно от чекмеджетата момчето видя няколко омачкани и пожълтели списания с голи жени, които Монк побърза да конфискува, а после им намери и приложение като подпалки. На най-горния рафт в шкафа имаше нещо наистина полезно — четири силно избелели юргана, сгънати и увити в чаршаф.
Докато им раздаваше юрганите, Константин посочи раницата, която Монк беше оставил до вратата. Монк погледна натам. Момчето сочеше към портативния радиационен монитор във форма на значка. Значката вече не беше бяла, а розовееше, макар и слабо.
— Радиация — измърмори Монк.
Константин кимна.
— Преработвателната фабрика, която е отровила езеро Карачей. — Той махна на североизток. — Оттам радиацията е проникнала и в почвата.
Заразявайки подпочвените води, осъзна Монк. И къде се оттичаше всичката вода в тукашните планини? Монк погледна към затворения прозорец и си представи блатото отвън.
Поклати глава.
А си беше въобразявал, че проблемите му се изчерпват с някой и друг човекояден тигър.
19:04
Пьотър седеше гол-голеничък пред огъня, увит с дебелия юрган. Обувките им бяха наредени пред огнището, а дрехите им висяха на импровизиран простор от рибарско влакно. Влакното беше толкова тънко, че панталонът и ризата му сякаш се носеха във въздуха.
Танцът на припукващите пламъци му беше приятен, но димът — не. Кълбеше се към комина, сякаш беше нещо живо, родено от огъня.
Потрепери и се примъкна по-близо до ярките пламъци.
Старшата сестра в училище обичаше да им разказва за Баба Яга — как живеела вдън гората в къщичка от трупи, която се движела на кокоши крака и търсела деца, които да изяде. Пьотър се замисли за подпорите на хижата, които беше видял на идване. Ами ако това беше къщичката на Баба Яга, забила острите си нокти в земята, за да не се виждат?
Изгледа подозрително дима.
А Баба Яга нямаше ли си и невидими слуги?
Плъзна поглед из стаята. Нямаше хвърчащи предмети като в приказката. Но пък пламъците хвърляха игриви сенки навсякъде, така че беше трудно да се прецени. Премести се още по-близо до топлината на огъня, но къдравият дим все така привличаше погледа му.
Заклати се леко напред-назад. Ритмичното движение винаги го успокояваше. Марта седна до него и го придърпа към себе си. Той се сгуши в прегръдката й. Силната й ръка го притисна още по-близо.
„Не се страхувай“.
Но той се страхуваше. Страхът пълзеше по вътрешната страна на черепа му като хиляди малки паячета. Не откъсваше очи от пушека, защото знаеше, че точно там се крие опасността — димът се къдреше през комина и, сигурно щеше да предупреди Баба Яга, че в къщата й има деца.