Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
— Помисли, че съм заспала под завивката — провлечено каза тя, — или пък, че съм будна на оня свят, че съм мъртва. Никога не спя дълго и не умирам лесно, ясно ли е!
— А защо изобщо сте станали от леглото, госпожо? Ще си счупите врата в тази къща, ако обикаляте наоколо с всичките тези опасни стълби, а пък вие сте сляпа.
— Когато човек ослепее, стара ми Милдред, установява, че паметта му е по-остра, отколкото е смятал, а в съзнанието му като картини изникват всички стълби, ъгли, врати и комини. Какво се канех да направя?
— Откъде да знам какво сте се канели да направите, госпожо?
— Да, сигурна съм, че не знаеш.
— Знам обаче, че би трябвало да сте в леглото, госпожо.
Все още стиснала роклята й, жената отвърна с ленив смях:
— Ти също, стара приятелко, каква двойка сме само. Аз обаче имах причина — ти ми трябваше, Милдред.
— Е, госпожо, не знам как щяхте да ме намерите, защото спя в стаята с петте ъгли през две врати от килера — никога нямаше да ме намерите.
— Щях да опитам — или щях да уцеля, или да не уцеля, защото не ми се оставаше в моята стая — отговори старата кримка.
— Защо не, госпожо, това винаги е била най-хубавата стая в къщата.
— И така да е, не ми харесва — сряза я другата.
— Нали не сте чули някакви шумове? — попита Милдред.
— Не — отговори холандката. — По друга причина.
— И каква може да е тя? Сигурно е нещо важно, щом седите тук, на твърдото стъпало, вместо да си лежите в удобното легло.
— Добре казано, умна ми, Милдред. За какво му е на човек удобна стая, ако съзнанието му е неспокойно? — отвърна старата кримка с пророческа усмивка.
— Какво ви е на съзнанието, госпожо? — попита раздразнително Милдред.
— Всеки може да нахълта — отвърна жената, като правеше кратки паузи между думите, за да ги подчертае.
— Не разбирам от какво се боите, госпожо — повтори госпожа Тарнли, която не бе добре запозната с изискания изказ и бе твърде горда, за да рискува да сбърка.
— Ами само от това младата дама да не си вре носа при мен.
— Коя млада дама, госпожо? — попита госпожа Тарнли, която смяташе, че иронично се има предвид Лили Доджър.
— Съпругата на Хари Феърфийлд, разбира се, коя друга? Бих искала да съм в усамотение тук — заяви нагло холандката.
— Тя няма да ви досажда — тя не досажда на никого, дори и да иска, не умее да го прави.
— Е, между двете ни няма нищо, жено, дели ни само старият килер, където преди държеше покривките, счупените мебели и други такива неща, а тя може да дойде и да надникне, всяка жена наднича, аз самата надничам и си вра носа. Ще се престори, че не знае, че там има някой, ще влезе през вратата на килера, ще се стъписа, ще ме помоли за извинение, ще каже колко съжалява и после ще си тръгне. А на следващата сутрин ще ти каже колко копчета има мантото ми и колко игли има в игленика ми, а после ще разтръби на света всичко за мен.
— Но тя не може да влезе.
— Защо?
— Защо ли? Защото вратата е скрита под тапетите, госпожо.
— Голяма защита, някаква си хартия — подигравателно каза жената.
— Аз лично се погрижих да заключа вратата, преди да поставим тапетите — успокои я Милдред.
— Наистина ли?
— Със собствените си очи се уверих — настоя Милдред.
— Бих предпочела да се уверя със своите — пошегува се сляпата жена. — Хайде да не бърборим повече. Ако се съглася да не излизам от стаята си, ще заключа вратата към нея. Искам да имам стая, а не проход, така че никой да не наднича и да не подслушва. След като не мога да избирам компанията си, предпочитам да съм сама.
— Какво точно искате, госпожо? — попита Милдред, чиито неприятности се умножаваха.
— Друга стая — упорито каза дамата.
Милдред се слиса.
— Ама че работа! — възкликна госпожа Тарнли и замислено се вгледа в лицето на другата жена. Само че лицето й бе просто намусено, доколкото виждаше, по него не се четеше нищо друго. — Ами ако ви дам ключа и вие сама заключите вратата?
— Е, не е толкова добре, колкото ако се преместя в друга стая, но е по-добре от нищо.
— Хайде тогава, елате, госпожо, ще ви дам ключа, защото не е възможно да ви дам друга стая.
— После, когато заключиш здраво, може и да заспя.
— Какво казваше твоят пастор? „Злите престават да тормозят и изморените си отдъхват“. Наоколо има доста зли хора, госпожо Тарнли, а пък аз съм много изморена — въздъхна високата и бледа холандка.
— Значи ставаме две, госпожо — каза Милдред, повела дамата обратно към стаята й и след като я настани на креслото до огъня, свали ключа от месинговото гвоздейче над леглото, където висеше.
— Ето го, госпожо — каза тя и постави ключа в търсещите пръсти.