Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
Холандката лежеше там толкова неподвижно, че страховито подозрение прониза госпожа Тарнли, докато я наблюдаваше.
— Бог да ни е на помощ, тя никога не е съвсем добре. Иска ми се да беше някъде другаде — каза госпожа Тарнли и се смръщи на вратата.
Сетне с решителност, която й струваше известно усилие, тя се приближи и й се стори, че все пак е забелязала леко движение, вероятно дишането на едрата полегнала фигура. Докосна с пръсти ръката й и сетне ги смъкна до голямата й длан, която за нейно облекчение бе топла.
При допира жената изстена и леко се извърна.
— Уф, ами защо спи като мъртвец! За малко да ме уплаши, ако не се бях уверила. Някои хора не правят нищо като другите. — На Милдред й се прииска да я поразтърси и да й каже: „Ами хъркай като другите хора де, престани с тези щуротии!“.
Само че жената изглеждаше толкова неестествено бледа, че гневът на госпожа Тарнли се уталожи, тя се оттегли доста неловко и постоя малко пред огъня в кухнята, сумтейки и размишлявайки.
— Ако ще мре, защо й бе да бие целия път да Каруел? Какво му е лошото на Лондон, можеше да си умре и там.
Госпожа Тарнли възнамеряваше само да си постопли краката за няколко минути на решетката, обаче заспа и се събуди вероятно четвърт час по-късно. Стана и се ослуша.
Защо тази нощ в присъствието на тази жена старата Милдред бе завладяна от такова необичайно усещане за опасност и паника? Не можеше точно да определи причината. Само че адски се страхуваше от гостенката и бе преизпълнена от необясними опасения.
— Не мога да си легна, преди отново да проверя, просто не мога. Не знам какво ми става. Струва ми се — Бог да ни е на помощ!, — че Лукавият е в къщата, и не знам как трябва да постъпя… и бездруго нищо не мога да направя. Само че няма да мога да се успокоя и да заспя, докато тя е наблизо, така че ще се кача пак в стаята й и ако всичко е наред, тогава ще си полегна и ще си почина, пък да става, каквото ще, понеже старите ми кости вече не издържат и направо не мога да държа главата си изправена.
След като взе това решение, изтерзаната старица отново взе свещта и пак се отправи на трудната си експедиция.
От стаята с дървената ламперия, където по това време Чарлс Феърфийлд вече седеше на стола си, потънал в мъчителен сън, се носеше смътната червеникава светлина на свещта му, затова тя спря и се ослуша. Е, тук всичко бе тихо, затова продължи по коридора към големия вестибюл, както го наричаха, който й се стори по-студен и по-безрадостен, откакто бе идвала за последен път, после предпазливо се изкачи по голямото стълбище с паянтовия му дъбов парапет, който на всеки завой завършваше с квадратно парче дърво с топка като главата на гигантска карфица. През арката в края на стълбите коридорът изглеждаше черен и за пръв път Милдред усети как отмалява, обзета от свръхестествен страх.
Наложи се да се насили да влезе в този тъмен и притихнал проход, толкова далеч от всички живи същества в къщата, освен от онази, от която тя тайно се страхуваше като от нещо, което не е съвсем от тази земя.
Този проход бе относително голям и почти по средата му имаше друга арка с рамка за врата и врата, придържана отворена с помощта на кука, а после, както често се наблюдава в старите къщи, няколко стъпала отвеждаха на друго ниво на пода.
Сигурно има и някаква друга причина за неудобното поставяне на толкова много ненужни стъпала по входовете и в проходите, но със сигурност това е тренирало мислите на относително ленивите същества, живели по време на разцвета на този вид архитектура, и не е позволявало на най-сънливите сред тях да заспиват на път за спалните си.
Когато Милдред стигна до тази врата, погледът й бе привлечен от увиснала от тавана паяжина. За острото око на опитна прислужница като госпожа Тарнли такава украса предизвиква неудържима антипатия. Тя се опита да помете паяжината с ръка, само че не стигаше достатъчно високо, затова развърза престилката си и помете паяжината с това оръжие.
Все още гледаше провесената прашна нишка, която се поклащаше във въздуха, когато някаква невидима ръка долу силно я дръпна за роклята с решително движение, пристегна и отпусна, когато Милдред направи крачка назад и вдигна свещта, за да може да вижда.
Не беше котето, което можеше игриво да я последва на горния етаж, не беше и крадливо промъкнал се плъх, който да я нападне от глад. Тих нервен смях съпровождаше подръпването на роклята и Милдред видя извърнатото нагоре към нея бяло лице на холандката с отвратителната му усмивка. Седеше на прага, облегнала рамо на разката на вратата.