Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
Само че той бе притиснат от една неотвратима необходимост и попита, възпламенен от енергията на лицемерието:
— Алис, съкровище мое, скъпа моя, добре ли си?
— О, скъпи, да — задъхано отвърна тя.
— Не трябва да оставаш тук… тичай долу… тя е луда… тази жена е луда. Не стой тук нито минута повече!
Почти парализирана и зашеметена от ужас, Алис се понесе надолу по стълбите, мина покрай почтения Том, който се надигна, полузаспал, но съвсем облечен, само без палто.
— Тичай, Том, върви да помогнеш на господаря си, за Бога… Случи се нещо ужасно… — каза тя, докато минаваше, вдигнала разтрепераните си ръце.
— Къде, госпожо? — попита Том с хладно спокойствие, което й се стори ужасяващо.
— Горе, в стаята му… в моята стая. Върви, за Бога!
Том хукна нагоре, като затрополи шумно с подкованите си обуща, а Алис се спусна надолу и в основата на стълбите се натъкна на високата и слаба фигура на госпожа Тарнли. Възрастната жена се отдръпна до парапета и застина неподвижно, вперила в нея мрачен и проницателен поглед.
— О, добра ми Милдред! О, госпожо Тарнли, не ме оставяйте, за Бога!
— Защо е тази врява, госпожо? Какво е станало? — попита госпожа Тарнли, подкрепяйки с тънката си ръка разтрепераната млада жена, която се притисна до нея.
— О, госпожо Тарнли, вземете ме със себе си… изведете ме навън… Не мога да остана в къщата… Където и да е, само не в къщата…
— Добре, добре, слезте долу, елате с мен — каза тя по-нежно, отколкото възнамеряваше, внимателно наблюдавайки лицето й с ъгълчетата на очите си. Беше убедена, че причината за този ужас е старата кримка.
— Обгърнете с ръка рамото ми, госпожо… точно така… И аз ще ви прегърна през рамото, ако не смятате, че е твърде дръзко. Така, сега сте по-добре, нали? — Докато вървяха през коридора, тя попита: — Вие ли пищяхте?
— Аз ли? Сигурно… така ли беше?
— Ами да, доста силно пищяхте. Сигурно сте видели нещо. Какво може да ви е уплашило така?
— Ще говорим по-късно. Сега съм… ужасно зле. Да излезем.
— Както искате, госпожо — каза Милдред Тарнли, преведе я през кухнята и през външната врата излязоха на открито, но едва бяха стъпили на двора, когато младата жена я стисна силно и спря, отново обзета от ужас.
— О, Милдред, ако тя ни последва, ако ни настигне тук?
— Кой, госпожо, от кого се страхувате? От онази луда сляпа жена ли?
— О, Милдред, да, от нея. Къде да отидем, Милдред? Къде може да се скрия? Никъде не е безопасно.
— Напразно се страхувате толкова, госпожо. Е, защо се боите от нея? Тя е луда, не отричам, но освен това е сляпа и не може да ви проследи тук, дори и да си го е наумила. Тя не може да прескочи оградата, не може да мине през храсталака. А вие сте само по халат и нощница, а освен това сте и боса. Няма да изляза с вас така — върнете се да си вземете наметката и обувките.
— Не, не, не, Милдред, ще изляза така — извика ужасената млада дама и едновременно с това забързано пое към вратата към двора.
— Е, щом сте си наумили — последва я възрастната жена, — но поне си загърнете раменете с това.
Тя я загърна със собствения си шал и двете заедно излязоха насред самотните гори, които се ширеха нагоре от долчинката на Каруел, криеха сред зеленината си по-дълбоката клисура отстрани на Грейндж и след като се разширяваха и сгъстяваха, навлизаха в гористите сенки на долчинката.
ГЛАВА 37
ПРАТЕНИК
Алис не бе стигнала далеч, когато започна силно да трепери — междинното състояние, през което природата нормализира нервите на човек след силно и истерично напрежение.
Въздухът бе мек и спокоен, а леката сивота на утрото вече променяше мрака в особен сумрак.