Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
— Тоест… Ако нещо се случи — поправи я нерешително О, богът.
— Когато — натърти тя.
Вървящият зад тях Мъхнатко се озърташе усилено. Щеше да му е много по-спокойно да е с аверчетата си. Доста му олекна дори да има пленници.
С ъгълчето на окото си Сюзън забеляза нещо на една от отсрещните стълби. За миг й се стори, че долови няколко отблясъка като от метални остриета.
Някой изохка изтерзано зад нея. Обърна се. Мъжът с арбалета се бе вцепенил и също гледаше към отсрещната стълба.
— О, не-е-е… — завайка се той тихичко.
— Какъв ви е проблемът? — попита тя невъзмутимо.
— И ти ли го виждаш? — трепна силно грубиянът.
— Кое? Онази купчина щракащи остриета?
— О, не-е-е-е-е!!!
— Мярна се само за секунда — продължи тя. — Вече не е там. Сигурно се е пренесло другаде.
— Човекът с ножиците… — втрещен прошепна Мъхнатко.
— Що за индивид е той? — не сдържа любопитството си Хленчо.
— Никой! — троснато отвърна мъжагата в отчаян опит да се наложи като господар на положението. — Няма никакъв Човек с ножици и толкоз!
— Сигурно сте прав — вдигна рамене Сюзън. — Само че… Смучехте ли си пръстите като малък? Слушала съм само за един Човек с ножици. С него плашат децата…
— Млък, млък, млък! — ревна Мъхнатко и опря стрелата в нея. — Дребосъците вярват на всякакви измишльотини! Отдавна съм голям, отварям си бирата с челюстите на всекиго, дето го спипам за врата и… О, богове…
Сюзън чуваше същото „щрак-щрак“. Много по-наблизо.
Мъхнатко затвори очи.
— Има ли нещо зад гърба ми? — изписука той. Тя избута другите двама и им посочи заповеднически стълбата.
— Няма — увери го, а Хленчо и Вайълет вече тичаха надолу по стъпалата.
— Някой изобщо стои ли наоколо?
— Никой.
— Ами добре! Като видиш онуй еднооко копеле, кажи му да си завре парите отзад!
Мъхнатко също се завъртя на пети и побягна.
Сюзън го погледа още малко, а когато се обърна да продължи нагоре, срещу нея стоеше Човекът с ножиците.
Всъщност изобщо нямаше човешки вид. Приличаше на изродена кръстоска между щраус и изправен гущер, и то почти само от остриета, които стържеха и потракваха на всяка крачка.
Дългата сребриста шия се изви и острата ръбата глава се наведе да я погледне отблизо.
— Не търсиш мен — учтиво го упъти Сюзън. — Не си присъствал в моите кошмари.
Остриетата се поклащаха, като че се опитваха да мислят.
— Аз обаче те помня добре — сви вежди Сюзън и пристъпи напред. — Веднъж дойде при Туайла. Онази проклета гувернантка й бе обяснила подробно какво сполетява малките момичета, които си смучат пръстите. А ти помниш ли ръжена? Обзалагам се, че после си имал нужда от дълго заточване…
Създанието наведе глава, заобиколи я предпазливо и затрака надолу по стълбите след Мъхнатко.
Сюзън продължи към върха на кулата.
Сайдни сложи зеленото стъкло на фенера си, после притисна малката сребърна пръчица с изумруд накрая. Някаква част в ключалката се премести.
Нещо избръмча от другата страна на вратата. Той се прегърби с шумна въздишка.
— Аз… ъ-ъ… мисля, че се справих с третата — рапортува магьосникът. — Зелената светлина се оказа нужния ключ.
— Оценявам тази проява на висока квалификация — отвърна Тийтайм. — А останалите четири?
Сайдни се озърна крадешком към мълчаливата жива планина наблизо и си облиза устните.
— Е, ако съм прав в догадките си и отварянето на ключалките зависи от определени условия, може да се бавим с години… — Ами ако някоя може да бъде отключена само от русо момченце с мишка в ръката? И то във вторник? И то в дъждовен ден?
— Но ти ще откриеш какви са заклинанията, нали? — усмихна се убиецът.
— Да, да, разбира се. Нали вече установих същността на едното. Реверсивна тавматургия, нали се сещате? Но процесите, с които се занимавам, са много, много, много… трудни.
— Съчувствам ти. Ако задачата ти се стори непосилна, трябва само да ми кажеш.
— Не! — изквича Сайдни и се овладя. — Не. Убеден съм, че скоро ще ги разгадая…
— Прелестно — промълви Тийтайм. Недоучилият магьосник сведе поглед към рехавите струйки пара, излизащи изпод вратата.
— Господин Тийтайм, знаете ли какво има вътре?
— Не.
— Аха. Разбирам.
Сайдни се взря печално в четвъртата ключалка. Невероятно, но си припомняш толкова неща, когато те наблюдава някой като Тийтайм.
— Господине… — Обърнаха се. Средния Дейв се качи на горната площадка — Има още някой в кулата. Докопаха Котака. Не знам как са го издебнали. Накарах Мъхнатко да пази стълбите, а Мрежестия се запиля някъде.
Убиецът се загледа в магьосника, който трескаво започна да ръчка четвъртата ключалка.