Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Надявам се, че не — въздъхнах аз. — Бих искал да мине без опасности поне веднъж, за разнообразие.
Велхеор скочи от леглото, приближи се към мен и неочаквано ме сграбчи за бицепса:
— Опасностите каляват характера и тялото. А ти си нещо слабичък. Справиха се с теб вчера като с паленце.
— Значи все пак си гледал — констатирах аз.
Много ми се искаше да обясня на Велхеор разликата между нас и големите ученици, но нещо ми подсказваше, че вампирът изобщо няма да ме чуе. Освен това, за да бъда напълно честен със себе си, и мен самия подобни оправдания не ме удовлетворяваха особено. Обучаваш се, самоусъвършенстваш се, а в крайна сметка се избърсват краката в теб…
— Да, изглеждаше като последния идиот — захили се Велхеор. — Изглежда, че ще трябва лично да се заема с обучението ти.
— Какво обучение? — навъсено попитах аз. — Захапка по врата, и дотук бях… Докато не се излекувам от вампиризма, не мога да разчитам на особени успехи в Занаята.
Казвайки това, веднага се опомних — Алиса вчера не твърде адекватно възприе сравнението на вампиризма с болест. Тя направо подскочи, а ако нещо не се хареса на Велхеор, изобщо не ми се мисли какво може да направи с мен.
— Нищо, болния, ще дойде време и ти да погребваш враговете си. Особено ако започнеш да ме слушаш.
— Да п-погребвам? — заекнах аз.
— Разбира се — намигна Велхеор. — Такова оскърбление не трябва да остане ненаказано. Нали затова реши да се откажеш от пътуването? Отмъщението — това е достоен повод да рискуваш живота си, браво.
Да отмъщавам на Серж — това беше последното, за което бих си помислил, за да отложа пътуването до земята на вампирите. Но нямах намерение да говоря на Велхеор за личния си живот. По-добре да го оставя да ме хвали. Така ще си запазя здравето и нервите.
— И това също — казах уклончиво. — Искам преди заминаването да реша проблема на „свободните“ вампири и да помогна на един човек.
— По-добре помогни на себе си — засмя се вампирът. — Долу се срещнах с Алиса, настроението й беше отвратително. Дори аз се почувствах неудобно с нея, а това е показателно.
О, да, вчерашната кавга… вече не помня кой от нас първи започна, но нямах намерение да се извинявам. Мисля, че и тя също.
— После ще се оправяме — въздъхнах аз.
„Може пък, ако вампирката се замисли над неподходящо си поведение… — с надежда си помислих аз и сам си отговорих: — Да бе, мечтай си.“
Долу се бяха събрали всички — братя Викерс, Чез, Алиса и… Стела. Даркин по някаква причина отсъстваше.
— Добро утро на всички — опитах се да придам поне малко бодрост на гласа си, но май не се получи. — Серж и компания още ли не са дошли?
— Не, чакаме ги — отвърна Чез.
Всички ме гледаха предпазливо, сякаш очаквайки нещо.
— Няма промяна, приятели — усмихнах се ободряващо. — Нашите планове са в сила.
Обстановката веднага се подобри, сякаш всички се бяха притеснявали, че ще се предам и коренно ще променя плановете си след загубата от Серж.
— Отлично…
— А ти говореше…
— Страхувахме се — забърбориха всички.
— За какво говори тя? — обърнах се към Чез.
Рижият ми приятел погледна към Алиса:
— Ами милата ни зъбатка каза, че си изпаднал в депресия и си загубил увереност в себе си.
Е, имаше основателни причини да мисли така.
— Само това оставаше — криво се усмихнах аз. — Стела, как е настроението на „свободните“ и къде всъщност е Даркин?
— Даркин остана с белокосия. Обсъждат подробности по постъпването на „свободните“ в личната гвардия на Дом Никерс. Мисля, че отскочиха до вашия общ познат библиотекаря, за да направят справка в съответните имперски закони.
— Значи са се съгласили? — уточних аз.
— Да — потвърди Стела. — Не и без някои корекции, но като цяло са съгласни.
„Как без мен“ — помислих си обидено. Интересно за какви корекции ставаше дума. Да бяха ги обсъдили с мен или…
— Белокосият обеща да ни посети и да обсъди подробностите с теб — сякаш четеше мислите ми, каза Стела.
— Трябваше да оставим третокурсниците да им смачкат фасона — отбеляза Невил.
— А кой тогава ще смачка фасона на третокурсниците — намръщи се Чез.
— Само кажи — обади се Велхеор, но под моя и на Алиса погледи се поправи веднага: — Е, добре, добре, говорете си, аз ще подремна малко — после демонстративно затвори очи и дори леко захърка.
В къщата се втурна един от нисшите вампири.
— Идва един от тях!
Значи момчетата бяха поставили съгледвачи, така че никой да не приближи незабелязан. Но защо идва само един, и кой по-точно?
Предната врата се отвори предпазливо и зад нея надникна както винаги леко смутеното лице на Ник.