Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
Веднага разбрах, че това не беше обикновен сън. Човек се адаптира към всичко, така че и аз ще трябва да свикна с новите си възможности и да се опитам да ги използвам с максимална ефективност. Увисвайки над Крайдол, аз, както и последния път, гледах към града и виждах всичко до най-дребния детайл. Дори израженията на лицата на хората в съседните села. И някак между другото сред тях открих едно познато… Без никаква намеса от моя страна погледът ми се фокусира върху малко селце в близост до града…
Селцето от няколко къщи беше заобиколено от ниви и овощни градини, гъсто засадени с всевъзможни зеленчуци, плодове и прочие цъфтящи, растящи и зреещи храни. Всеки плод изглеждаше идеален — очевидно не беше минало без магията на друидите. Но вниманието ми бе привлечено съвсем не от това, а от работещия на един от парцелите плешив човек. В изпокъсани дрехи, с отсъстващ поглед на изподраното и покрито с мръсотия лице.
Стил!
Честно казано, до последно не вярвах, че това е той. Беше трудно да се познае в тази изнемощяла и превита фигура веселия и уверен младеж, с когото се обучавахме в Академията.
— Ей, сакатия!
Към пълзящата по полето фигура се приближи хлапе на около петнадесет. Клепоухо, леко грозно и много недоволно. Беше облечено изненадващо добре — кожени панталони, яке и видимо качествени ботуши.
— Ъ? — обърна се плешивият.
— Ела с мен, господарят те вика.
Стил се изправи на крака и послушно закрета към къщите. Докато минаваше покрай момчето, то го ритна в задника.
— Бегом! Хрантутник…
В къщата вече ги чакаше висок мъж, изглежда бащата на клепоухото момче.
— Сакатия, време е да почистиш краварника — изплю мъжът.
Плешивият човек издаде поредното си „ъ“ и заситни към огромна дървена постройка, по всяка вероятност споменатия краварник.
— Тъп е като пън — все така недоволно каза момчето, заставайки до баща си. — Татко, защо изобщо го държиш?
— Въпреки всичко има полза от него — намръщено каза мъжът. — И освен това нали знаеш, че майка ти обича да взема болни животни. Мисля, че можем да й простим малката й странност.
Момчето тупна с крак:
— Но той ме вбесява!
— Не му обръщай внимание — посъветва го мъжът и сложи ръка на рамото на сина си. — Кравите нали не те вбесяват. И към него се отнасяй като към животно.
Когато се събудих, съвсем ясно осъзнах, че освен решаване на проблема с нисшите вампири спешно трябва да направим нещо и за Стил. Дори и засега да не знаехме как да му помогнем, можехме поне да го доведем в Прокълнатата къща и да му осигурим достойни условия на живот.
Това беше първата ми мисъл, но после се върнаха спомените от последните събития и настроението ми се развали окончателно…
Действие 2
Преди да отлепя очи и да стана от леглото, в стаята нахлу Велхеор. Отваряйки вратата с ритник, той прекоси цялата стая и безочливо се пльосна на леглото, при което аз се изтърколих на пода.
— Е, предотвратихте ли клането?
— Почти — отговорих аз. — Разбира се, не мина без жертви, но като цяло…
— Значи не е било чак толкова зле — облиза устни вампирът. — Щом е имало жертви.
Бързо наметнах ливреята и се изправих на крака.
— Сякаш не знаеш какво е станало. Сигурно си наблюдавал отнякъде.
— Възможно е — уклончиво отговори вампирът. — Готов ли си? Днес тръгваме към земите на Бойния клан.
Колкото до предстоящето пътуване… Все още се съмнявах в своето решение, но да протакам повече просто нямаше накъде. Освен това после можех да премисля… Така че по-добре беше още сега да споделя плановете си с вампира.
— Ще се наложи да кажа на Девлин, че днес няма да се телепортираме в Лайминг.
Трябваше да го направя от самото начало, още щом попита за Алиса. Да му ударя един в зъбите и да му кажа изобщо да не припарва до нея. А аз, глупакът, не само не го направих, ами и шегички взех да си правя. Голям майтапчия се извъдих.
— Хайде де. Решил си да ставаш нисш вампир ли?
Велхеор се подиграваше. Както обикновено.
— Има и още — озъбих се аз. — Ще тръгнем към земята на вампирите пеша, но след пълнолуние. Имам още малко работа тук…
— Пълнолунието е прекрасно време — измърка вампирът. — Каквото и да си замислил, би трябвало да е интересно и опасно. Прав ли съм?