Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Колкото и да бях умен, за това не се бях сетил. Не ми беше хрумвало, че Катерин може да има очи за други мъже.
— На кого? — Само това успявам да кажа.
— Принц Орин — казва тя. — Принцът на Стрела.
И аз падам.
Паднах на камънака, изпсувах, дланта ми смъдеше ужасно. Бях я ожулил до кръв, за да овардя лицето си. Макин побърза да ме изправи на крака.
— Кралете падат в битка — каза той, — а не се спъват по пътя.
Мина известно време, докато се отърся от спомена. Не много все пак, защото неочакваните срещи със земята и малко кръв по ръцете гарантирано те връщат в настоящето по бързата процедура. Планината, снегът, който скоро щеше да завали, многохилядният враг — това бяха реалните ми проблеми, а не някакъв неканен спомен.
— Добре съм. — Потупах кесията на кръста си. Кутийката си беше там. — Хайде да счупим стрелата на Стрела.
24.
От високото дори многохилядната армия на Стрела изглеждаше малка, плъзнала спретнато по склоновете пред Призрачния и по билата на изток. Гледката сигурно би ме окуражила, само дето собственият ми замък изглеждаше още по-малък, обграден от три страни, копия и шлемове улавяха лъчите на зимното слънце в човешката гмеж.
Още не беше ясно дали плановете на принц Орин клонят към моите предвиждания за масивна атака, или към дългата обсада на Макин и Кодин. Ясно беше, че нашата втора атака ще ни струва скъпо. Принцът на Стрела беше пратил войници в нашата посока, развърнал ги беше пред основното тяло на армията си в рехава буферна зона, основно пешаци, които се възползваха максимално от прикритието на камънаците и стъкмените набързо отбранителни съоръжения във вид на преобърнати каруци и купчини с продоволствие и екипировка. Пешаците клечаха зад укритията си, докато Стражът ги засипваше със стрели. Убивахме и ранявахме десетки, но времето работеше за врага — колоните лъкометци, привикани от източните била, скъсяваха разстоянието на бегом. По моя преценка до пет-шест минути поне хиляда от четирите хиляди стрелци на принца щяха да отговорят на стрелбата ни.
— Не са доволни — каза Макин. Самият той също не изглеждаше доволен.
— Прав си, не са — казах аз. Ревът откъм армията на принца утихваше и набираше сила с всеки повей на вятъра. Никой войник не обича стрелците. Смъртта долита невидима от разстояние и нито уменията ти с меча, нито годините опит на бойното поле могат да те спасят. Сетих се за Маикал, преди четири години — хързулнал се беше от гърба на коня, сякаш изведнъж е забравил как се язди. Самият аз също не се радвах на вражеските стрелци. Една късметлийска стрела на грешното място и малкият ми хазартен трик можеше да приключи преждевременно.
— Трябва да се изтеглим — каза Кодин.
— Няма да тръгнат след нас, докато стрелците не пристигнат — отвърнах.
— А на нас каква ни е ползата да тръгнат след нас? Онова със свлачищата беше впечатляващо, признавам, но няма да се повтори — каза Кодин.
— Няма ли? — попита Хобс вдясно от мен с надежда в гласа.
— Няма — казах аз. — Но трябва да подмамим колкото се може повече войници далеч от битката. Замъкът може да ни помогне, но не при такава разлика в числеността. А да не забравяме и за красивата кралица… Ми… как беше?
— Миана — подсказа ми Кодин.
— Да, същата. Кралица Миана. Напомни на хората си за кого се бием, Хобс.
Такъв си беше Кодин. Наблюдаваше и запомняше. Беше почтен и предпазлив, смесица, която ми беше важна, качества, които аз не притежавах, но въпреки това ценях високо. Кодин беше първият анкратец, когото срещнах при завръщането си в родината преди четири години. По онова време ми се стори висок, а сега той ме гледаше отдолу нагоре. По онова време ми се стори стар, а сега го виждах като мъж в разцвета на силите си, макар в черната му коса да се бяха промъкнали бели косми. Бях го издигнал от гвардейски капитан в командир на Горски страж, защото долавях, че е човек, който няма да ме предаде. По същата причина заметнах раменете му с робата на дворцов шамбелан.
На отсрещния склон мъжете на стария Кепен запращаха стрелите си високо във въздуха над пръснатите пешаци и те валяха безредно върху стрелянската армия.
Първите вражески стрелци вече излизаха пред войската, мъже от Белпан с дълги лъкове, както и стрелянски наборници с червените дракони на принца върху кожените си табарди.
— Време е. — Нагласих цикламената панделка на върха на лъка си и го вдигнах високо, та мъжете от Стража да видят знака.
Сега си мисля, че е трябвало да оставя тази задача на друг, някой не толкова важен. За щастие лъкометците на принца още търсеха добри позиции за обстрел и стрелите им паднаха встрани. Встрани от мен поне. Един мъж на десетина метра пред нас падна, пронизан под ключицата.