Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Тясното гърло на клисурата се мержелееше пред нас, снегът сияеше по високото, вятърът се усилваше и крадеше топлината ни със сръчни ледени пръсти, мъжете на Стрела изяждаха задъхани последните неколкостотин метра, които ни деляха, а аз лежах по корем на камъните и говорех през една цепнатина с умиращия мъж в скалния гроб.
— Затваряй си плювалника, старче — рекох.
— Няма. Ако искаш да млъкна, изрови ме — каза през стон той. — Или се махни. А като гледам, май не бързаш да побегнеш. — Закашля се и се опита да скрие поредния стон. — Имаш нужда да чуваш такива думи, Йорг. Да знаеш, че някой те обича. Не е вярно, че всички само се страхуват от теб. Трябва да знаеш тези неща, това ще облекчи отровата, която те изяжда отвътре.
— Недей.
— Трябва да ги чуеш. — Нов пристъп на кашлица.
— Приключим ли с това, ще дойда да те измъкна, Кодин. Затова не казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш, защото непременно ще използвам казаното срещу теб, обещавам.
— Не знам защо те обичам, Йорг. Нямам синове, но ако имах, не бих искал да приличат на теб. Ти си гадно копеленце дори когато си в добро настроение.
— Внимавай, старче. Иначе току-виж съм пъхнал меча си през пролуката и съм сложил край на мъките си.
Войник от Стража изкрещя и падна вляво от мен, стрела го беше пронизала в шията. Изкрещя точно като Маикал, само по-силно. Друга стрела удари скалата зад мен и се строши.
— Не зная защо те обичам — повтори Кодин. Гласът му отслабваше.
Чувах тропот на ботуши. Трясък на стомана в стомана. Викове.
— … но те обичам от сърце.
Вдигнах очи, примигнах, примижах. Надолу по склона Макин се счепка с първия в надбягването. Майстор на меча срещу обикновен войник, изтощен при това. Никаква интрига. Поне докато съотношението в числеността не се променеше драстично.
— И направи нещо за онова момиче — чух гласа на Кодин, малко по-силен отпреди.
— Миана? — попитах аз. Миана би трябвало да е на сигурно място в замъка. Засега поне.
— Катерин от Скорон. — Закашля се пак. — Когато си млад, тези неща изглеждат дяволски важни. Нещата на сърцето и слабините. Когато си на осемнайсет, те изпълват целия ти свят. Но… повярвай ми, Йорг. Когато си прехвърлил четирийсетте и миналото се крие в мъгла… тогава са още по-важни. Направи нещо. Преследват те много призраци. Знам го, макар ти да го криеш добре.
Мъжете от Стража се бяха струпали пред нашата позиция, сражаваха се вкупом срещу първите трийсетина войници, чието число се множеше от миг на миг. Познаваха лъка интимно, както се познават любовници, но и в близък бой бяха добри. Боят с меч на стръмен каменист склон не е умение, което да усвояваш в разгара на битка, но мъжете от моя Страж бяха учили това изкуство с години и засега удържаха фронта.
— Пропуснеш ли шанс като този с Катерин, той ще те преследва по-дълго и по-жестоко от всеки призрак, който си отглеждаш сега — каза Кодин.
Още една стрела удари, по-близо отпреди.
— Бегом! — извиках аз.
Каквито и други мъдрости да ми беше складирал Кодин, щяха да почакат. Има си време за сантиментални приказки, но не на планински склон, докато те стрелят.
— Бегом! — извиках отново, но не вдигнах цикламената панделка на лъка, защото си имах план, а той не включваше стрели в царствената ми снага.
26.
И преди съм погребвал братя, приятели дори, но никога не ги бях погребвал живи.
Оставихме Кодин в скалната му гробница, още не беше умрял, но билетът му беше запазен. Оттегляхме се безредно, сражавахме се за всяка крачка. Включих се в мелето и си изсякох пътека през мъжете от Стрела, сякаш се канех да стигна чак до стените на Призрачния. Има нещо в битките, което те кара да забравиш всичките си проблеми. Най-вече защото всичките ти стари проблеми внезапно издребняват пред лицето на новите, които се струпват пред теб и имат наточени ръбове.
Или пък на мен нещо не ми е в ред. Може би е свързано с онези три стъпки, които направих встрани от света на здравомислещите хора, на добрите хора. Така или иначе, нищо не ме радва повече от добре блокиран удар с меч, последван от бърза контраатака и писъка на врага. Бог ми е свидетел, че трясъкът на остриетата и усещането как мечът ми потъва в плът са по-сладки и от звука на най-нежната флейта. Стига плътта да не е моята, разбира се. Всичко това не може да е редно. Но е факт.