Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Биех се страхотно, но врагът прииждаше ли, прииждаше, сякаш стреляни нямаха друго в графика си днес освен да умират. Изтеглихме се назад и ги оставихме да се спъват в кръв и трупове. Мнозина от нас намериха пролука в битката, за да се обърнат и да избягат. Мнозина от нас не успяха.
Близо две трети от Стража минаха през тясното гърло на клисурата, изкатериха се по стръмните склонове и стъпиха на широките планински рамене отгоре. Останалите, дори онези, забавени от лека рана, попаднаха под стъпките на настъпващата войска.
Вятърът беше леден, жесток. Тук, на открито, буквално изпиваше топлината от телата ни. Нищо, че тичахме и се катерехме. Когато е толкова студен, вятърът стига до костите ти, изпива ти силиците капка по капка.
Пълзяхме упорито срещу вятъра, опърпана банда без йерархия и отделения, снегът ни заслепяваше, падаше на малки снежинки, толкова студени, че не залепваха по скалата. Недалеч пред нас започваше снежната покривка, белотата скриваше гънките и кухините, заглаждаше еднообразно релефа. Белота, ширнала се чак до прохода на Синята луна, задръстен по това време на годината и безполезен като път за бягство, белота и отвъд, чак до билото на връх Ботранг, а отвъд него — небето.
Настигнах Макин. Лицето му бе сиво, походката — пиянска. Погледна ме косо, без да обръща глава дори, сякаш и за това нямаше сили. Не му стигаше дъх да говори, но и погледът му стигаше — кратък, но красноречив. Щяхме да умрем тук, в планината. На този склон, или на следващия, а кръвта ни щеше да нарисува хубави алени картинки върху белия сняг.
— Спокойно — казах му. Още имах сили в себе си. Не много, но ги имах. — Имам план.
Надявах се, че имам план.
Не си чувствах лицето от студа. Дясната половина, която Гог беше обгорил, се чувстваше добре под жулещата ласка на ледения вятър. Грапавата разкривена плът така и не бе спряла да гори, сякаш остри отломки от момчето се бяха забили дълбоко в костите на скулата и челюстта ми и бяха останали там заедно с огъня си. Имах чувството, че лицето ми е буца лед, която ще се строши на парчета, ако отворя уста да проговоря. Беше си един вид облекчение. Научил се бях да откривам трошици утеха почти във всичко. Понякога нямаш друго за ядене.
Писъци прозвучаха зад нас, когато най-бавните от Стража се срещнаха с най-бързите от Стрела.
Влачех се с наведена глава, съсредоточен върху единия си крак, после върху другия, вдишвах и после издишвах, за да направя място за следващото вдишване. До мен Макин, изглежда, се беше оттеглил в онова тайно и самотно място, където всички стигаме, ако не спрем да копаем. Още няколко копки и внезапно се озоваваш в ада.
Снегът ме свари неподготвен. Без никакво предупреждение тропотът на краката ни по камък изчезна и вместо това газехме в сняг до коленете. Само четири-пет крачки деляха голата скала от дълбоките преспи. Още стотина крачки и стъпалата ми станаха безчувствени също като лицето. Взех да се чудя дали не умирам парче по парче, бавно въведение към смъртта вместо традиционната изненадваща прегръдка.
Снегът започна да взема своите жертви. Да си пробиваш път през преспи е трудна работа. Да вървиш по отъпкана от двеста души пътека е много по-лесно. Стреляни ни настигаха. Естественият подбор беше изстрелял напред най-коравите мъже сред вражеската войска и сега те пъхтяха по петите ни, докато другите, по-меките, още лазеха през стеснението на клисурата.
— Там горе! — Посочих едно място, което с нищо не се различаваше от стотина други бели места. Усещах кутията гореща на хълбока си. Ускорих крачка и Макин остана зад мен. — Там горе! — Не знаех защо, но знаех.
Взех кутията в ръка и хукнах напред. Дробовете ми се пълнеха с кръв или такова поне беше усещането.
Нещото, което ме спъна, не беше камък. Снегът беше покрил всички камъни, погребал ги бе дълбоко под краката ни. Не, спъна ме нещо дълго и твърдо, близо до снежната повърхност. Докато падах, си помислих за дръжка на метла. А после кутията каза „пук“ и умът ми се напълни със съвсем нови неща. Стари неща.
27.
„Пук“ и кутията се отваря. Споменът ме повлича назад към Ренатски лес и аз се озовавам сред надгробни камъни и полски цветя, всичко това огряно от пролетно слънце.
— Така или иначе, аз съм хвърлила око на един добър човек — казва Катерин.
— На кого? — питам аз.
— Принц Орин — казва тя. — Принцът на Стрела.
— Не — отвръщам. Иска ми се да замълча, но проговарям. Не искам да показвам интерес и следователно слабост, но нещата тук не се развиват по план, а именно в плановете аз съм най-добър.
— Не? — казва тя. — Имаш нещо против? Някакво друго предложение? Баща ти е мой настойник, върви и говори с него.