Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Докато стоях на Божия пръст, за пръв път проумях защо хората се сражават за място, за скали и потоци, без значение кой царува в момента. Силата на мястото. Усещах я и сега, в края на долината, подгонен от пълчищата на Стрела.
— К’во става, Кодин — рекох, когато съветникът ми се довлече при нас. — Изглеждаш наполовина умрял, човече.
Не му достигаше дъх да ми отговори.
— Носиш ли онова, дето ти го дадох? — попитах го. По онова време не знаех защо му го давам, знаех само, че трябва да му го дам.
Задъхан и зачервен, Кодин смъкна раницата от гърба си, бръкна в нея и каза:
— Радвай се, че не я изхвърлих, за да си облекча товара.
Взех от него свирката — простичък инструмент, дълъг трийсетина сантиметра, с буталце, любим на местните козари.
— Винаги съм вярвал, че ще изпълниш поставената ти задача, Кодин — казах, макар че бях дал на Макин да носи друга свирка от същия вид, а трета бях поверил на Кепен. Доверието е чудесно нещо, но по-добре не гради плановете си върху него.
— Никой от нас не е местен — обърнах се към капитаните си, повишил глас, за да ме чуят и мъжете от Горски страж, които се събираха около нас. — Е, с изключение на теб — добавих и посочих един мъж във втория ред. — Но повечето сме родени и отраснали в Анкрат.
Последните от Стража ни бяха настигнали, стрелянските войници катереха неравния терен на двеста метра зад тях.
— Сега сте тук, с мен, мъже на Анкрат, защото сте най-добрите ми бойци, защото сте се учили на бойното изкуство в земи, които са трудни за отбрана и открай време събуждат чужди апетити. Тази наша планина обаче се защитава лесно и не крие други богатства освен изобилие от камъни и кози. — Тук-там се чу смях. Явно не всичките ми бойци бяха полумъртви от умора.
— Днес — продължих аз — всички ние ще станем планинци.
Лапнах свирката, вдигнах я високо, надух и натиснах буталцето, не твърде силно, защото това разваля звука. Най-добрият тон се постига с постоянен натиск.
Козарската свирка се чува на мили в планината. Настроена е така, че вятърът да подема звука и той да отскача от камък на камък. Едно дълго изсвирване може да се чуе чак в Призрачния. И със сигурност щеше да стигне до всички планинци, които бях скрил по високите склонове над нашия маршрут. И не какви да е планинци, забележете, а точно онези, които се препитаваха от въпросните склонове от поколения насам. Мъжете, които бяха „разхождали камъка“ също като бащите и дядовците си. Мъжете на Ренар пазеха тайните си добре, но в онзи ден на Божия пръст всичко се разкри пред мен като на длан.
Звукът на седем юбилейни тръби е бил необходим да се съборят стените на Йерихон, но онези стени са били градени да стоят, а не да се сриват при нужда. Едно надуване на козарска свирка се оказа достатъчно за каменните свлачища в Ренарските планини. Дузина свлачища от двете страни на долината, по цялата ѝ дължина. Планинците познават своите склонове в интимни детайли, както любовници познават извивките на телата си, че и по-добре. Големи камъни, крепящи се на косъм, нестабилни канари в комплект с лостове, които да ги раздвижат, едно силно бутване и канарата се търкулва, удря се в други канари, които се откъртват на свой ред, и така до безкрай. Земята се разтресе под краката ни. Звука, като от воденични камъни, усетихме със зъбите си. За броени минути склоновете на долината се свлякоха и хилядите на Стрела изчезнаха под пелена от прах, смазани на кървава каша от скалната лавина.
— Е, благодаря ти, Кодин. За мен беше удоволствие. — Върнах му свирката. — Хобс — рекох. — Когато прахолякът се слегне, искам хората ти да отстрелят оцелелите, става ли?
— Ису Христе — каза Макин, вперил поглед в долината под нас. — Как…
— Топология — отвърнах. — Нещо като магия.
— И сега какво, крал Йорг? — попита Кодин. Вярата му се беше отърсила от съмненията си, но човекът все още мислеше в цифри, защото знаеше, че шансовете ни срещу шестнайсет или седемнайсет хиляди са пренебрежимо по-добри от шансовете ни срещу двайсет хиляди.
— Връщаме се долу, разбира се! — казах аз. — Няма как да атакувам оттук, нали?
23.
Пътят ни назад към Призрачния минаваше през новообразувания релеф — разкъсана земя, осеяна с размазани трупове, тук-там някой жив стенеше под новата каменна покривка. Прекосихме долината. Сивите камуфлажни туники на Стража се бяха сдобили с допълнителна маскировка във вид на дебел слой каменна прах, лицата на мъжете бяха побелели колкото от нея, толкова и от ужас.