В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
— Безделници! Махайте се от тук, всичките. Като животни сте!
Окопитих се чак в тесния клозет на игралната зала. Мозъкът ми още беше замаян от болката. Винс притискаше към носа ми една окървавена книжна кърпичка. Капещата от там топла кръв, незнайно защо, ми подейства успокояващо.
— Много ли те боли?
Нужен ми бе един миг, за да си възвърна способността да говоря.
— Разбира се, че ме боли.
— Мисля, че трябва да се махаме от тук.
Взех кърпичката от него и за кратко останахме, все така смълчани и нащрек, притиснати в тясната тоалетна.
— Шибан задник — изруга накрая Винс. — Но и ти добре го подреди с първия си удар.
В този ден пропуснахме следобедните занятия в училище, защото поскитахме из огрения от пролетното слънце град. Накрая се спуснахме по тънещите в зеленина малки улички, водещи надолу към езерото. Странно ми беше това, което се случи, както и ролята, която разиграх, още повече, че главата ми беше изпразнена като след боледуване от треска. Исках само едно — да остана безчувствен, никой с нищо да не ме занимава, да не страдам повече нито от рани, нито от неправди, но се задоволявах и с мълчаливата, насърчителна загриженост на Винс.
— В Италия водата по това време на годината е достатъчно топла за къпане — рече той. За пръв път между нас се заговори за Италия, внезапно придобила физическо присъствие и форма във въображението ни. — Нашето място там е точно на брега на морето и затова на местните жители до гуша им е дошло от туристи. Моят старец досега да се е гътнал, ако бяхме останали там.
Аз си имах своя представа за неговото село в Сицилия, с рибарски лодки и с тесни улички, с каменни къщи, спускащи се чак до морето. Мислех си, че ако той бе останал там, сега щеше да е съвсем друга личност, едно от превъплъщенията на местните селяни, загорели от жаркото южно слънце.
— Тук е много по-различно — добави той за моя изненада. — Всеки всекиго познава. И вечно се делят на малки групички.
Закрачихме покрай брега, докато си бъбрехме за останките от потънали кораби тук, за тръстиките и за дървените отломки, влачени от вълните, за мъртвата риба. Макар и само за кратко, ние бяхме толкова единодушни, както може би никога нито преди, нито след този ден.
— Мисля, че ще е по-добре да се прибираме — каза ми Винс накрая.
Едва тогава започнах да съжалявам за сбиването край флипера и осъзнах колко ми костваше то. Замислих се за нашето приятелство — май не се оказа достатъчно устойчиво, за да заличи горчивината, която ще остане като утайка в нашите отношения дори след такива моменти на близост. Просто Винс беше самотен и уязвим също като мен и се опитваше да проправи своя път в живота.
Странно, но изживяхме заедно времето в измамно преследване на нашето възмъжаване. Беше ми приятно да отдъхвам в неговата къща след часовете или ако ме поканеха да вляза вътре, когато идвах, за да го изведа вечерта и трябваше да го изчакам да се облече. Беше ми приятно просто да седя с него, заобиколен от умилителната задушевност на тяхната всекидневна. Тогава още по-добре проличаваше дистанцията между нас, както и какви бяха нашите задължения и какво уважение си дължахме един на друг. Чувствах се добре у тях, защото ме посрещаха като очакван гост. Неговите родители и братя бяха много внимателни към мен и сякаш цялата им къща ми предлагаше уют и убежище. Пред мен се разкри една друга личност, скрита досега във Винс. Приел присърце ролята си на първороден син, той имаше невероятен авторитет сред братята си — дори си беше извоювал право свободно да пуши в стаята си. Имаше прилика с възрастните джентълмени от филмите, които канят в домовете си хора, които са им симпатични, повтаряйки им на прага: „Влез, влез, тук всичко ще бъде на твое разположение“. Но това, което можеше да съсипе нашето приятелство, беше околният свят и нашата нужда да намерим мястото си в него. Защото още не бяхме съвсем наясно какво точно търсим и какво пропускаме в процеса на търсенето. Не бяхме наясно какви можем да бъдем един за друг, ако ни позволяваха да разкрием постепенно това, което външно изглежда като изчакване в тези изолирани и малобройни моменти на пълна откровеност, когато ни спохождаше невероятно спокойствие.