В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
— Татко! Кола! Идва кола…
Вече бяхме навлезли в пресечката. Изскърцаха зловещо автомобилни гуми, изсвири клаксон, пред прозореца на колата нещо едро се завъртя като вихър. По чудо баща ми успя да извърти волана, отби колата в пресечката и я изтегли, за да натисне спирачки, миг, преди да се качим на тротоара. Другата кола остана като закована насред кръстовището, точно в центъра му, леко килната от внезапното спиране. Шофьорът й вече бе изскочил и се втурна към нас, почервенял от ярост. Но като забеляза как баща ми се е присвил немощно на седалката, гневът му малко постихна.
— Задник! — ревна той, после се обърна, върна се в колата си и потегли.
Цялата драма се разигра за броени секунди. Ако бяхме останали там, насред кръстовището, дори само една минута кой знае колко още коли щяха да ни връхлетят, защото в неделните сутрини много автомобили пътуваха из града. В мрачно надвисналата тишина, паркирали край тротоара, баща ми и аз не смеехме да помръднем. Сърцата ни бяха разтуптени сякаш току-що сме преминали през някакво ужасно дълго изпитание, макар че цяла бездна ни делеше от мига, в който смъртоносният сблъсък изглеждаше непредотвратим. Миг на ужаса и надеждата, че баща ми ще загине и не по-малко ужасният миг след това.
— Мисля, че ще е по-добре аз да карам — изрекох накрая.
Излязох, заобиколих колата и се настаних на мястото на шофьора, а баща ми се приплъзна по седалката, за да се сгуши до отсрещната врата. При това движение палтото му отзад се надигна, както се случва понякога при малките деца. После, докато си нагласявах седалката и огледалото за обратно виждане, той отново се намести по-близо до мен, като за момент лицето му болезнено се изпъна.
— Може би трябва да обърнеш и да се приберем — каза той. — А после можеш да се заемеш с твоите работи.
Оставаше само да поиска да спра колата за малко пред дома на семейство Амхърст, за да вляза вътре и да се видя с тях за кратко.
— Моите работи сега не са най-важното — промълвих аз.
За миг като че ли бе възможно да се разберем по-добре от всякога, да му призная, че докато беше болен, аз нито веднъж, нито една неделя не бях обядвал с тях. Да му поднеса това откровение като подарък, но вместо това само отбих колата по първата пряка, за да обиколя кръстовището, и да поема по обратния път към дома.
Петнайсета глава
След като прекратих редовните си посещения у семейство Амхърст, двамата с баща ми достигнахме онази точка, след която мълчанието между нас окончателно се възцари. Някакъв праг бе прекрачен — както понякога се случва между двама непознати. Стига се до момента, след който опитите за установяване на някаква близост вече са безсмислени. И колкото по-дълго се стелеше мълчанието между нас, толкова по-непреодолимо ни се струваше. Дните бавно се нижеха, ден след ден, седмица след седмица, без да си разменим дори и дума. Сякаш езикът на човешкото общуване беше изцеден от нас до последната сричка и ни бяха останали единствено животинските усещания за възприятие и настроение.
В училище се сприятелих с един сицилианец, Винс Лазала. Той бе пристигнал в Канада почти едновременно с мен. И също като мен в училището го върнали с една година назад. Отначало той наблягаше на тези прилики между нас, но не толкова за да се сближим, колкото да подчертае различието между нас. Накрая станахме приятели именно защото той все пак имаше желание да общува с мен, така че всеки от нас постепенно успя да вникне в навиците и предпочитанията на другия. Когато нашите отношения се задълбочиха, тази прекалено изтъквана италианщина започна да му служи като маска, която той при всеки удобен случай охотно нахлузваше. Доста често си позволяваше шеги за мафията, изпъстрени със звучни сицилиански фрази, но след това се мусеше презрително, когато хората около него ги запомняха и ги повтаряха при всеки удобен случай. Случваше се на връщане от училище към къщи с някоя своя недодялана или странна постъпка, той да ми припомни, че действително е сицилианец, но когато за пръв път видях тяхната къща, останах удивен. Оказа се много приятна и уютно подредена. Беше ниска, тухлена, с модерен вид, със застлани с килими стаи и с вътрешен двор отзад, подобна на дузината къщи наоколо в това тихо и тънещо в зеленина предградие, където винаги цареше ленива атмосфера, понеже тук хората не обитаваха ферми. Понякога се изтягах на дивана във всекидневната на Винс с чаша бира в ръка, ако бе станало прекалено късно да хванем училищния автобус, та трябваше да изчакаме бащата на Винс да се върне с колата си от рибния пазар. Не е чудно, че възприемах къщата на семейството на Винс като удобен комплект дрехи, особено като я сравнявах с нашата.