В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
Уикендите прекарвахме заедно с приятеля на Винс — Тони Пералта. Очаквах в живота ми да настъпят някакви промени, нещо като внезапно, макар и позакъсняло начало на младостта ми; но нашите вечери много скоро станаха предсказуеми. Повтаряше се все едно и също: безкрайни обиколки из града, пушене на цигари, игри на флипер и вечеринки в италианския клуб. За пръв път Винс демонстрира някакво по-специално отношение към мен, което личеше от подчертаното уважение, с което ме представяше на приятелите си. В същото време все повече се налагаше впечатлението, че ние с Тони му служим просто като публика, предани свидетели на неговите дребни подвизи в игралната зала. Когато идваше неговият ред да играе, от нас двамата се искаше да се впечатляваме и да внушаваме увереност, като нито за миг не забравяме, че другите ни гледат. Винс очакваше също от мен и от Тони да си пием мълчаливо питиетата, докато той води своите дълги-предълги разговори с другите си приятели. Понякога се впускаше да танцува, макар и несръчно и сковано. Все пак се стараеше да запази достойнство, използвайки например отработения жест да не избързва, а бавно да притисне ръката си към гърба на момичето и уж случайно да го притегли към себе си. Опряла глава о рамото му, партньорката му се усмихваше на забележката, която той й прошепваше, докато бяха плътно притиснати. Тони и аз стърчахме в края на дансинга като негови покорни спътници, без да продумаме. Не можех да се начудя на Тони: защо той понася безропотно капризите на Винс? И защо продължава да мълчи невъзмутимо дори когато двамата оставахме сами? В училище Тони понякога се разминаваше с мен в коридорите само с бегло кимване и с изкривена, половинчата усмивка, сякаш бяхме някакви заговорници. Това бе единственият знак от негова страна след всички пропилени часове, които бяхме прекарали заедно като приятели на Винс.
Започнах да мразя тези вечери, монотонното и безплодно очакване, пустотата, която ме обземаше, след като се приберях у дома и се усамотявах в леглото си. Бях изтощен от пиенето и пушенето, но най-вече ме измъчваше предчувствието, че няма да намеря нищо през целия си живот, което да противопоставя на тази пустота. Когато не можехме да вземем колите на бащите си или просто в дните, в които Винс не ми се обаждаше, знаех, че в идния понеделник отново ще трябва да слушам за поредните подвизи, извършени от него, Тони и другите им приятели. Това още повече ме караше да мисля, че реалният живот ми се изплъзва.
— Мислех да ти се обадя, ама в последната минута пак изскочи нещо неотложно.
От неговите оправдания ми ставаше пределно ясно, че е бил готов да излезе и в същото време не го е желаел. Нали неведнъж бях ставал свидетел на умението му така да преразказва вечерите, прекарани заедно, че те се превръщаха в нещо напълно непознато дори за мен, свидетеля на случката, тъй като той преувеличаваше и преиначаваше своето участие в събитията. Същевременно се дразнех, понеже се чувствах изолиран. Измъчваше ме и властта му над мен, защото бях вътрешно убеден, че го превъзхождам.
Обедните часове обикновено прекарвахме в игралната зала. По това време на деня тя бе почти празна. Освен нас двамата понякога се мяркаше и португалецът Джордж, за да позяпа как играем на машините, докато дъвчехме мазните хамбургери, изпечени от него на малкия грил, които заместваха обяда ни. Докато ги приготвяше, той крадешком поглеждаше към малкия телевизор, близо до касовия апарат.
— Вие, момчета, сте от добрите, защото никога не ми създавате главоболия.
Без други хора около себе си Винс изглеждаше някак си смален, както и всичките му приятели. Тъкмо тогава най-добре личеше колко скромни бяха възможностите му — демонстрирани пред мен и Тони. Нашето приятелство бих определил като споделена самота, която не обещаваше нищо повече от общи цигари, лаконични разговори и затъпяващи безкрайни игри на флипер. Все пак имаше някаква интимност в разходките ни през обедните почивки, когато крачехме мълчаливо по унилите странични улички, водещи към училището. Въздухът миришеше на нещо сладникаво и неприятно, може би от димящите ни в студа цигари. Не можех да се отърся от натрапчивата мисъл, че сякаш сме попили от спарения въздух, който се стелеше в игралната зала. Там, където ние всъщност се криехме от живота, нормално протичащ навън. Може би заради стремежа да докажем, че всеки един от нас превъзхожда останалите, нещо ни се губеше. Прегърбен, Джордж седеше пред своя малък телевизор в дъното на игралната зала и приличаше на наш мълчалив страж. Най-много се опасявах да не би случайно да разочаровам Винс. Не бях способен да проникна в неговия свят на непостижимо за мен душевно равновесие. Той винаги успяваше да намери ловък начин, да възкреси и преразкаже някоя отшумяла случка от съвместното ни пилеене на време, но така, че тъкмо той да се окаже в центъра на събитията. Успяваше да издигне себе си на пиедестал, представяйки случилото се леко изопачено. Кой знае, може би пък действително така възприемаше станалото, докато за мен то беше просто убиване на време.