Сборник "Войните на Амтрак"
- Автор: Тили Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Войните на Амтрак"». Краткое содержание книги:
Съдържание:
1. Облачен воин (Перевод: Георги Стоянов)
2. Първото семейство (Перевод: Георги Стоянов)
3. Майсторите на желязо (Перевод: Георги Стоянов)
4. Кървавата река (Перевод: Георги Стоянов)
Когато скайхокът й беше издухан от палубата, Джоди беше ударила с юмрук бутона за бързо отключване на коланите. Но после кабината се разби във фургона и тя бе заклещена в смачкания метал на планера. Въпреки това и въпреки казаното от Бък Макдонъл Джоди не беше изгорена от експлодиралия напалм. Виещият вятър, който беше изтръгнал скайхока от ръцете на Стив и наземния екип, се оказа нейният непредвиден спасител. Взривът грабна падащата кабина и я понесе в дълга огнена дъга — гигантска факла, чиято изгаряща топлина освети задните фургони.
Лошо, но не и фатално обгорена, Джоди едва успя да се спаси от удавяне, когато кабината падна в бушуващия поток и потъна под теглото на монтирания отзад двигател. Пороят понесе смачканата кабина, търкаля я и я премята, докато тя не стана на парчета. Едва тогава Джоди изплува на повърхността на три мили надолу по реката от мястото, където „Дамата“ беше блокирана от пороя.
Лежа полумъртва и полуизгорена в калта и отломките в коритото на реката цели два дни, неспособна да се помръдне. Краката й бяха затиснати от някакви клони, двете й ръце бяха счупени, вратът и гърдите й бяха силно обгорени; стрелата от арбалета на мюта стърчеше от ключицата й. Забралото на шлема й беше запазило лицето й от пламъците, а сплетените клони, под които лежеше, я защитиха от кръжащите хищни птици. Калта върху тялото й изсъхна на слънцето. Тя беше станала част от пейзажа. Насекоми жужаха над нея, мухи летяха, привлечени от миризмата на обгорената й плът. Когато започнаха да се хранят с нея, Джоди си помисли, че ще полудее. Припадна — от жегата, от жажда, от болка и от крещящия, непоносим ужас от насекомите, които заплашваха да я изядат жива. Минаха часове. Джоди ту идваше в съзнание, ту отново потъваше в спасителна несвяст.
На втората нощ я намери един койот. Подуши предпазливо покритото й с кал тяло, после с очевидно удоволствие помириса кървящата плът, където се угощаваха мухите. Когато задърпа дрехите й, Джоди стисна зъби, пресегна се и извади с дясната си ръка въздушния си пистолет от кобура. Беше отслабнала и пистолетът й се стори невероятно тежък. Болката я прониза от китката до рамото, в гърдите и след това в главата, но тя успя да издърпа пистолета до корема си. Койотът захапа счупената й лява ръка и се опита да я измъкне от плетеницата от клони. Джоди почти припадна от болка. От гърлото й се изтръгна писък — остър, див, животински. С последно отчаяно усилие тя си наложи да запази съзнание и стисна здраво пистолета. Чувстваше пръстите си като в огън. Примъкна пистолета върху гърдите си, обърна дулото към койота, събра последната си капка сила и натисна спусъка. Един, два, три изстрела… обърка броенето…
Когато на разсъмване се събуди, койотът лежеше върху лявата й ръка. Един от куршумите беше влязъл в черепа му точно над дясното око. Орбитата беше празна. Два огромни черни гарвана разкъсваха вътрешностите на койота. Трети търпеливо чакаше на един счупен клон над главата й. Тя усети тежестта на пистолета върху гърдите си; пръстите й все още го стискаха. Беше като притисната под скала. Не можеше да диша. Не можеше да движи дясната си ръка. Лявата лежеше под главата на койота. Когато слънцето изгря, мухите се върнаха, накацаха върху подутата й, покрита с пришки шия и запълзяха по забралото — търсеха път да влязат.
На третия ден в един от кратките моменти на яснота Джоди разбра, че шансът да бъде намерена от някоя издирваща група от „Дамата“ се доближава до нула. Бяха я отписали. При обстоятелствата на изчезването й това предположение не беше неоснователно. Когато болката нарасна до непоносим максимум, Джоди сериозно се замисли дали да не се самоубие преди койотите да дойдат да потърсят липсващия си брат. Знаеше, че ако отложи решението си много дълго, ще е твърде слаба, за да го изпълни. Все пак въпреки безнадеждността на положението се колебаеше. Просто отказваше да признае, че смъртта е единствената възможност, която съществуваше за нея.
Към залез-слънце, докато се опитваше да съсредоточи намаляващата си енергия в пръстите си, лежащи отпуснати върху пистолета, чу тихи стъпки. После някой свали счупените клони от главата и гърдите й и тя видя над себе си едно изпито лице с квадратна челюст и рошава брада. Мъжът не беше пионер. Носеше смачкана сламена шапка с широка оръфана периферия, камуфлажните му избледнели червено-черно-кафяви дрехи бяха без ръкави и целите в кръпки. На раменете му висяха саморъчно направени патрондаши за пълнители и бутилки с въздух. Единственото нещо по него, което не изглеждаше износено и занемарено, беше трицевната му въздушна пушка. От доброто й състояние Джоди разбра, че този парцалив скитник все още е воин; човек, на когото можеше да разчита.