Сълзата на дявола [bg]

— Имам предвид всички възможности.

Лейнър го изгледа подозрително:

— Замислил ли си се как ще изглеждаме?

— Не ме интересува как ще изглеждаме! — тросна се Кенеди.

Конгресменът обаче продължи словото си с добре отработен тон:

— Това ще подейства като предизвикателство. Ще насърчим всички терористи.

— Рискът наистина трябва да се обмисли — каза Лукас. — Ако се поддадете на един изнудвач, други ще го последват.

— Никой обаче не знае за това, нали? — възрази Кенеди, кимайки към бележката.

— Разбира се, че знаят — контрира Кейдж. — И още много ще научат. Такова нещо не може да се запази дълго време в тайна. Тези бележки имат крилца. Това е сигурно.

— Крилца, значи — повтори Кенеди; метафората никак не му харесваше. Добре поне, че разследването се водеше от Лукас. Той се обърна към нея: — Как ще го заловите, ако платим?

— Нашите техници ще поставят предавател в торбата с парите. Двайсет милиона тежат стотина килограма. Не могат да се скрият толкова лесно. Ще опитаме да проследим престъпника до скривалището му. Ако имаме късмет, ще заловим и него, и убиеца, така наречения Гробокопач.

— Късмет ли? — попита скептично Кенеди.

Лукас бе красива жена, прецени кметът (беше женен от трийсет и седем години и нито веднъж не си бе помислил за изневяра), въпреки че красотата е по-скоро въпрос на изражение на очите, извивка на устата и положение на тялото, не даденост от Бога. А откакто бе влязла в кабинета му, изражението на Маргарет Лукас нито веднъж не се смекчи. Нито загатване за усмивка, никакъв израз на съчувствие.

— Не можем да измерим вероятността за успех в проценти — каза тя.

— Не. Разбира се, че не можете.

— Двайсет милиона — продължаваше да негодува Лейнър, финансовият надзорник.

Кенеди се изправи, бутна стола си назад и се приближи до прозореца. Загледа се навън. Зимата в Северна Вирджиния бе необикновено топла през последните няколко седмици. Тази вечер, както предвиждаха синоптиците, щял да натрупа първият сериозен сняг за годината, но за момента въздухът беше топъл и влажен и в стаята нахлуваше мирис на гниещи листа. Доста объркващо. От другата страна на улицата имаше градинка с голяма, тъмна модернистична статуя по средата; скулптурата напомняше на Кенеди за черен дроб.

Той погледна многозначително Уендъл Джефрис и чернокожият се приближи. Вонеше на афтършейв, вероятно използваше смесица от двайсетина различни вида.

— Е, Уенди, положението става напечено, а? — прошепна кметът.

Помощникът, който не се отличаваше с излишна стеснителност пред по-висшестоящи държавни служители, отговори:

— Топката е у тебе, шефе. Ако я изпуснеш, и двамата заминаваме. Дори по-лошо.

„Дори по-лошо…“

А Кенеди си бе мислил, че след скандала около Отдела по образованието по-лошо не може да стане.

— И засега — никакви следи. Нищо — промълви той.

Двайсет и трима убити.

Засега знаеха само, че някакъв психопат ще опита да убие още хора в четири часа, а след това още, и още.