Пазителят [bg]

Но нас не ни интересуваха твърде много всички тези технически неща — ние най-вече се увъртахме около хубавичките прислужнички и сервитьорки, чийто наполовина монашески статус изобщо не бе пречка за нашето общуване поради спецификата на дадените от тях обети. Бедничките наистина обичаха работата с младежите, но бяха малко на брой и за благородната им жертва се редяхме на сериозна многодневна опашка, поради което съм свикнал да придавам на тази хигиенна процедура значение и ценност, от които сама по себе тя е лишена.

Във втория фаланстер към мен се отнасяха по-строго отпреди. Обяснявах си го с това, че учителите не ме харесваха, особено учителят по медитация. Макар и тренировките ми по концентрация да приключиха, от мен тепърва се изискваха невероятни усилия във визуализацията.

Например за няколко секунди ми показваха парадния портрет на тогавашния Пазител — Николо III, а след това трябваше да го опиша с всички подробности — от черната маска на лицето до мъничките рубини по нашийника на придворното куче. Ако не направех нито една грешка в отчета си, можеха да ме питат примерно за формата на линиите, с които са изрисувани канделабрите на златния полюлей.

За щастие, подобни проверки издържах без особени затруднения — определено имах талант за визуализация, а първите упражнения за развитието ѝ започнаха още в „Птица“.

Успехите ми по математика и физика бяха по-скромни. Пишех нелоши съчинения по литература, но учителят по словесност отбелязваше, че имам „беден стил и страх от актуален изказ“ (и досега не разбирам какво е имал предвид този трогателен поет неудачник, изпълнен със злъч, която така и не се алхимизира в мастило).

Рисувах прилично, но ме вбесяваха темите, давани на уроците: да се изобрази капителът на колона, главата на мраморна жена, да се възпроизведе с молив с всички подробности древен пейзаж, нарисуван с маслени бои (оригинала скриваха, показвайки ми го само за около две секунди, от което си вадех извода, че продължават да ме тренират върху визуализацията).

Разбира се, това даде резултат. Еклектичните символи на Единния култ ставаха обект на концентрацията ми само по време на изпитите — затова пък дотолкова развих дарбата си към края на обучението, че можех, затваряйки очи от скука, да си припомня някое красиво момиче и то оставаше насаме с мен толкова, колкото си исках. Приятелите ми не вярваха и завиждаха — за стимулация на въображението те имаха нужда от снимки и рисунки.

Бях на двадесет и две, когато най-накрая завърших второто училище (дълги години след това стандартният нощен кошмар за изпита, за който не съм подготвен, ме спохождаше в тесните сводести коридори).

И ето че за мен пристигнаха четирима фелдегери с червени калимавки, качиха ме в свръхкомфортна карета (макар и заради меката тапицерия отвътре да напомняше единична стая за луд) и ме подкараха към столицата, предлагайки ми да се покая, без да губя време.