Пазителят [bg]

Колкото по-възрастни ставаме, толкова по-малко радост ни носи тази процедура — богат старец би я усетил като гъдел, при това неособено приятен. Затова възрастните рядко сублимират глюките за щастие просто така, а ги пестят и събират — за да си купят някоя ненужна вещ, която според тях трябва да им донесе същото това щастие.

На всяко хлапе обаче му е ясна глупостта на подобна трансакция, произлизаща от уравненията на духовната физика: в закупения предмет не може да се съдържа повече щастие, отколкото в изхарчените за него глюки, тъй като част от съдържащото се в монетите щастие неизбежно ще бъде изразходвано за социални търкания и други разходи.

Но при различните възрасти щастието има различен вкус, понеже е продукт на собствената ни енергия — дори самият Павел Алхимик не би могъл да промени това. За старчоците инвестициите вероятно са най-добрият изход. Затова е символично, че в поименните ценни книжа с голяма стойност никакво щастие вече няма — въпреки че всяка от тях може да се размени за цял чувал глюки.

Друго интересно нововъведение на Павел бе Единният култ, в който след Трансмиграцията бяха обединени светините и идеалите на всички религии (което, за щастие, бе съпроводено с унищожаване на повечето от религиозните забрани).

Единният култ има сложна теология, но същността му най-добре изразява фразата, която съм запомнил още от невръстна възраст от една детска книжка:

Някой, обръщайки се към Бога, ще каже „Йехова“, друг — „Аллах“, трети — „Иисус“, четвърти — „Кришна“, пети — „Брахма“, шести — „Атман“, седми — „Върховно същество“, осми — „Франц-Антон“ Но Бог ще чуе само „ей-ей“ — и то ако много ти провърви…

Разбира се, в книжката се шмекеруваше — числото „осем“ в Единния култ се смята за щастливо и сакрално. Главен символ на Култа стана т.нар. павловски (бившият малтийски) осмоъгълен кръст — обединяващ в раздвоените си лъчи християнското пресичане на божественото и земното с благородния осмократен път на последователите на принц Сидхарта18.

А за мен най-спорният елемент на новата религия е метафизичното положение за божествеността на Франц-Антон, единия от Тримата Възвишени. И трябваше да го разбирам не алегорично, а буквално: Франц-Антон е преодолял физическото и е станал поток от благодат, изливащ се към Идилиум (и същевременно в самия Идилиум). От гледна точка на високата догматика ние всички сме просто мисли, случайно появяващи се в главата му.