Предатели [bg]

Декър се спря на прага и огледа малката оскъдно мебелирана стая.

— Добре ли си? — попита тихо Милиган.

Декър не беше добре. Никак даже.

В момента той не виждаше онова електриковосиньо, което асоциираше със смъртта, а наситено морскосиньо. Случваше се за пръв път. Но когато погледна неизлечимо болната Дороти, разбра причината. Сетивата му очевидно обозначаваха близостта до смъртта с друг нюанс на синьото.

Интересно. Необикновеното ми съзнание продължава да ме изненадва.

Не желаеше да бъде тук, когато старицата умре, защото не искаше морскосиньото да прелее изведнъж в електриковосиньо.

— Добре съм — успя да изрече най-после Декър.

Той влезе в стаята, взе стол и седна до леглото. Милиган застана до него.

— Госпожо Витърс, казвам се Еймъс Декър, а това е Тод Милиган. Искаме да поговорим за Ан Бъркшър. Разбрахме, че е била при вас тази сутрин.

Дороти го погледна с хлътналите си очи. Кожата ѝ бе бледосива, погледът ѝ воднист, а дишането плитко. Декър виждаше централния източник до ключицата ѝ, откъдето се вливаха болкоуспокоителните.

— Да, Ан беше тук — изрече бавно тя. — Бях изненадана, защото дойде по-рано от обичайното.

— Спомняте ли си за какво говорихте?

— Кои сте вие?

Декър понечи да извади служебната си карта, когато Милиган го спря и каза:

— Приятели сме на Ан. Тя ни помоли да се отбием, защото искаше да се върне при вас да продължите разговора си, но беше възпрепятствана.

Воднистите очи на старицата се изпълниха с тревога.

— Тя… тя добре ли е? Нали не е болна?

— Не, нищо не я боли — отвърна Декър.

Това бе самата истина. Той се надяваше, че каквито и медикаменти да приема госпожа Витърс, те забавят мисловната ѝ дейност — в противен случай щеше да разбере колко нелогично е казаното от тях.

— О, говорихме си за най-обикновени неща. За времето. За книгата, която тя чете. За моята котка…

— За вашата котка? — попита Милиган.

— Съни е мъртъв. Изминаха десет години, откакто умря. Но Ан обича котките.

— И за нищо друго? — попита Декър.

— Не, не си спомням. Тя не остана дълго.

— Забелязахте ли нещо необичайно у нея?

Гласът на старицата прозвуча напрегнато:

— Сигурни ли сте, че Ан е добре? Защо ми задавате такива въпроси? Може да умирам, но не съм глупава.

Декър забеляза искрица гняв в очите ѝ, но тя бързо угасна.

— Е, щом искате да знаете истината…

Милиган го прекъсна:

— Знаем, че не сте глупава, госпожо Витърс. Моят колега искаше да каже, че Ан е паднала и си с ударила главата. Състоянието ѝ е стабилно, но е получила краткотрайна амнезия. Трябва да си спомни паролите за телефона, компютъра, алармената система в дома си. Изпрати ни да разберем за какво е говорила с хората, които е посетила днес. Трябва да ѝ предадем какво сме научили с надеждата нещо от казаното да отключи паметта ѝ. Лекарите смятат, че това може да помогне.

Дороти изглеждаше облекчена.

— А, добре! Съжалявам, че е паднала.