Предатели [bg]

Албърт Друз бе четирийсетинагодишен и сам спомена, че има рак на панкреаса в последен стадий. Беше блед и слаб, а кожата му бе изтъняла и жълта.

— Когато ми поставиха диагнозата, вече беше прекалено късно — заяви той, след като Декър и Милиган се представиха и му показаха служебните си карти. — Подложих се на химиотерапия, на лъчетерапия, на какво ли не, за да се отърва от това нещо… В продължение на два месеца бях в ремисия, след което болестта ме връхлетя като тайфун и така стигнах дотук.

Той замълча и задиша тежко, сякаш говоренето го бе изморило.

Когато дробовете му се успокоиха, той каза:

— Имате късмет, че ме заварвате в това състояние. Взема ли болкоуспокоителни, съзнанието ми изключва. Дават ми морфин. Не знам какво щях да правя без него. Болката е… да кажем, че не е приятна — добави сдържано той.

— Съжалявам, че ви притесняваме, господин Друз — отвърна Декър.

Друз махна с ръка.

— Нямам какво друго да правя, освен да лежа тук и да чакам да умра.

— Научихме, че Ан Бъркшър е идвала днес при вас и двамата сте разговаряли.

— Да, тази сутрин. Защо?

Декър реши да му каже истината.

— Била е убита малко след като си е тръгнала от тук.

— Какво? — възкликна Друз и се надигна на лакти.

Миг по-късно се закашля. Милиган наля чаша вода от гарафата на нощното шкафче и му помогна да я изпие. Изгледа строго Декър и отстъпи крачка назад с празната чаша в ръка.

Когато Друз се съвзе от шока, впери в тях отчаян поглед.

— Ан? Убита? Как? Защо?

— Нямаме представа защо. Затова сме тук.

— Но аз не знам нищо.

— Може да знаете повече, отколкото подозирате — отвърна Декър. — За какво разговаряхте днес?

Друз сбърчи чело и отвърна:

— Беше толкова приятна жена. Започна да ме посещава преди четири седмици. Разговаряхме за… най-различни неща. Нищо конкретно. Нищо важно. Колкото да минава времето и да не мисля за положението, в което се намирам.

— Ан говореше ли за себе си?

— Понякога. Каза, че е учителка. Не беше омъжена и нямаше деца.

— Какво работехте, преди да се разболеете? — попита Милиган.