![Хайде да крадем коне [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/9/2/hajde-da-kradem-kone-bg-download.jpg)
Хайде да крадем коне [bg]
- Автор: Петтерсон Пер
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Делакорт
- ISBN: 978-954-690-003-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хайде да крадем коне [bg]». Краткое содержание книги:
„Oт пъpвитe изpeчeния нa тoзи xипнoтизиpaщ нopвeжки poмaн зa млaдocттa, cпoмeнитe и, дa, кpaдeнeтo нa кoнe, ocъзнaвaш, чe cи пoпaднaл в pъцeтe нa мaйcтop paзкaзвaч. Nеwswееk
„Xaйдe дa кpaдeм кoнe oщe oт зaглaвиeтo cи e cкъпoцeннa книгa: тoплa, изкуcнa, oчapoвaтeлнa, зeмнa и peaлиcтичнa, c тpaгичнa и дълбoкo cepиoзнa тeмa… Иcтинcкo пocтижeниe. Кнут Фaлдбaкeн, VG
„Звучи кaтo звън нa кpиcтaл… Пep Пeтepшoн тe oтвeждa нa мecтa, къдeтo нe cи бил дoceгa. Тepйe Cтeмлaн, Aфтeнпocтeн/Аftеnpostеn
„Пoeтичнo дo мoзъкa нa кocтитe cи oпиcaниe нa зaгубaтa нa eдин бaщa. Улe Якoб Xуeл, Aдpeceaвиceн/Аdrеssеаvisеn
„Eднa oт 10-тe нaй-дoбpи книги зa гoдинaтa. Thе Nеw York Timеs Вook Rеviеw
— И-и-иха-а-а! — викнах и аз и чух ясно гласа си, ала сякаш идваше от друго място, от ширното пространство с пойната песен, птичи писък от дъното на тишината, и за миг изпитах съвършено щастие. Гърдите ми се издуха като мяха на акордеон и при всяко вдишване излизаха звуци.
Изведнъж нещо проблесна между дърветата пред мен — бодливата тел — бяхме препускали косо през пасището и наближавахме оградата в другия му край с бясна скорост. Гърбът на коня пак се вряза в слабините ми, аз се вкопчих в него и си помислих: „сега ще скочим“, но не скочихме. И двата коня свърнаха рязко точно пред телта, законите на физиката ме изтръгнаха от гърба на животното и ме запратиха сгърчен по права линия през оградата. Усетих как телта раздра ръкава на пуловера ми, после режеща болка и се озовах в пирена, а силният удар изкара всичкия въздух от тялото ми.
Май съм изгубил съзнание за няколко секунди, понеже си спомням, че отворих очи като за ново начало; нищо наоколо не ми бе познато, мозъкът ми беше празен, никакви мисли, всичко бе съвършено чисто, а небето — прозрачно синьо. Не знаех как се казвам, дори не чувствах тялото си. Реех се безименен, виждах света за първи път и ми изглеждаше чудновато осветен и стъклено красив. После чух цвилене и тропот на копита, тогава всичко се върна като свистящ бумеранг, прасна ме здраво по челото и си помислих „дявол да ме вземе, парализиран съм“. Погледнах босите си крака, щръкнали от пирена, и не ни свързваше нищо.
Още си лежах неподвижно, когато видях Юн да се задава при оградата на гърба на коня, който насочваше чрез примка около муцуната му. Спря от другата страна като дръпна рязко въжето, а конят застана напреки съвсем близо до бодливата тел. Юн ме погледна.
— Полегнал си си, а — възкликна.
— Окуцях — отвърнах.
— Не може да бъде — възрази той.
— Май си прав.
Погледнах краката си отново. Изправих се. Болеше ме — гърбът и едната страна, но нищо отвътре не бе съсипано. От резката на ръката ми шуртеше кръв и се процеждаше през пуловера, съдран точно там, но това бе всичко. Раздрах остатъка от ръкава и го завързах около ръката, като я опрях на бедрото. Болеше ме порядъчно. Юн си седеше на коня в пълно спокойствие. Тогава видях, че в ръката си носеше гуменките ми.
— Няма ли да опиташ пак? — попита ме.
— Не мисля — поклатих глава. — Натъртил съм се отзад — макар най-много да ме болеше другаде и ми се стори, че Юн се позасмя, но не съм сигурен, понеже слънцето ме заслепяваше.
Той се плъзна от гърба на коня и разхлаби въжето, отпращайки животното с едно движение на ръката. Конят беше повече от радостен да го оставят на мира.
Юн излезе през телената ограда както бе и влязъл: с лека стъпка, без да се закачи никъде. Дойде до мен и пусна гуменките в пирена.
— Можеш ли да ходиш? — попита ме.
— Май да — отвърнах.
Пъхнах крака в гуменките, без да ги завързвам, за да не се навеждам, и продължихме през гората. Пръв Юн, аз след него: накуцвах, гърбът ми бе скован, единия крак го влачех, едната ръка пък държах притисната до тялото. Навлизахме все по-навътре между дърветата и ми се струваше, че нямаше да имам сили за целия този път обратно, когато дойдеше време да се прибираме. Сетих се и за баща ми — преди седмица ме помоли да окося тревата зад колибата. Бе страшно избуяла и щеше да полегне, да застине в повехнал килим — нищо нямаше да покълне през нея. Можех да взема късата коса, така ме посъветва, по-леко прилягала на ръката на аматьор. Извадих я изпод навеса и вложих всичките си налични сили в опит да имитирам баща ми, когато вършеше тази работа. Косих, докато прогизнах от пот и като се замисля, не изглеждаше толкова зле, макар да не бях привикнал на косата. До стената на колибата обаче се бе ширнало гъсто поле от коприва и я избягвах отдалеч, тогава баща ми се появи иззад ъгъла и застана да ме гледа. Наклони глава и заглади брадичката си, а аз изправих гръб и зачаках да каже нещо.
— Защо не косиш и копривата? — попита той.