Хайде да крадем коне [bg]

Пътешествието ни отне почти целия ден и най-странното е, че не ми досади изобщо. Харесваше ми да гледам през прозореца, докато клепачите натежат от топлината, да заспивам и пак да се будя, да поглеждам навън за поне хиляден път, или пък да се извърна към баща ми, който през цялото време бе забил нос в някаква техническа книга, нещо за строене на къщи или машини и мотори — направо беше луд по тях. Той вдигаше глава, поглеждаше ме, кимваше и се усмихваше, отвръщах му и той отново потъваше в четивото си. Пак заспивах и сънувах топли и меки неща, а последния път, когато се събудих, баща ми ме бе разтърсил за рамото.

— Здрасти, шефе — каза, аз ококорих очи и се огледах.

Автобусът беше спрял с угасен двигател в сянката на големия дъб пред магазина. Видях пътеката до моста, а реката точно на това място се стесняваше и падаше буйна в малък бързей, поснишилото се слънце огряваше пенестите вълнички. Бяхме останали само ние и трябваше вече да слезем. Последна спирка. Бе невъзможно да се продължи напред, щяхме да извървим остатъка от пътя пеша и ми мина през ума, че това бе типично за баща ми — да ме води на възможно най-отдалечените места и все още да сме в Норвегия, та затова не питах защо точно тук — той сякаш ме изпитваше, а аз нямах нищо против. Имах доверие на баща си.

Взехме чантите и инструментите от багажника на автобуса и тръгнахме към мостчето. Спряхме по средата му и се взряхме в буйната зеленикава вода. Стиснахме здраво бамбуковите въдици, почукахме с тях по новия дървен парапет, плюхме в реката и баща ми се закани:

— Само почакай, Якоб!

Наричаше всички риби Якоб, без значение дали бяхме в соления фиорд на Осло у дома, а той се бе надвесил през планшира, извърнал ухилена физиономия към водата и размахал шеговито заплашителния си юмрук над дълбините: „само почакай, Якоб, сега ще те хванем“, или пък на тази река, която течеше в полукръг през границата с Швеция, надолу през селото и обратно в Швеция на няколко мили на юг. Спомням си, че предходната година се взрях в буйната вода и се запитах дали по някакъв начин бе възможно да видиш, усетиш или вкусиш, че водата всъщност бе шведска — от тази страна на границата само я бяха взели назаем. Тогава обаче бях доста по-млад и знаех малко за света, а и мисълта бе просто мимолетна. Стояхме на моста, аз и баща ми, спогледахме се и се усмихнахме. Аз поне усетих как в корема ми се разнесе трепетно очакване.