Хайде да крадем коне [bg]

Ясно е, че трябваше да предусетя нещо необичайно в това юлско утро, може би имаше нещо в мъглата над реката и маранята по хребета, нещо в бялата светлина на небето, в начина, по който Юн каза каквото имаше да каже, в движенията и изправената му стойка там, на каменната плоча. Аз обаче бях едва петнайсетгодишен и забелязах единствено, че не носеше пушката, която иначе не пропускаше да вземе със себе си, в случай, че дотърчеше някой заек. Нищо чудно — само щеше да ни пречи на лов за коне. Нали нямаше да ги гърмим. Доколкото виждах, той си беше същият; едновременно спокоен и напрегнат с примижалите си очи, концентриран над това, което предстоеше да вършим, без да показва какъвто и да било признак на нетърпение. На мен това ми допадаше — не беше тайна, че в сравнение с него аз бях новак в почти всичките ни занимания. Той имаше дългогодишна практика. Мен ме биваше само в спусканията по реката, усещането за баланс ми е вродено, природна дарба — така смяташе Юн, макар да не използваше точно тази дума.

Той ме бе научил да не ми пука. Казваше, че ако се отпусна и не мисля чак толкова предварително и това да ме спира, можех да постигна неща, за които не бях и мечтал.

— Окей. По местата, готови, старт! — подканих го.

Тръгнахме по пътечката към реката. Беше рано. Слънцето се прокрадваше над хребета с ветрило от светлина и придаваше на всичко наоколо съвършено нови нюанси, а каквото бе останало от мъглата се стопи над водата и изчезна. Усетих ненадейната топлина през пуловера, затворих очи и продължих напред, без да стъпя погрешно и един-единствен път, докато усетих, че бяхме стигнали брега. Тогава отворих очи отново, пристъпих по окъпаните обли камъни и седнах най-отзад в малката лодка. Юн я бутна и скочи след мен, грабна веслата и загреба с къси, здрави махове косо през бушуващата вода, остави лодката да се понесе по течението и пак загреба, докато стигнахме отсрещния бряг на около петдесетина метра надолу. Приблизително на такова разстояние лодката не се виждаше от къщата ни.

Покатерихме се по полегатия баир, най-напред Юн, след него и аз, и тръгнахме покрай бодливата тел около полянката, където тревата се извисяваше под ефирните воали на маранята. Скоро щяха да я окосят и да я метнат върху ритлите, докато се изсуши на слънцето и стане на сено. Сякаш газехме във вода до коленете, но без съпротивление, като насън. Често сънувах водата, с нея бяхме приятели.