Хайде да крадем коне [bg]

Поляната принадлежеше на Баркал и бяхме минавали оттук много пъти — нагоре между нивите, към пътеката за магазина, за да купим списания или бонбони, или пък нещо друго, стига да имахме пари; монетите от по едно или две йоре, рядко и по пет, дрънчаха в джобовете ни на всяка крачка, или пък отивахме до къщата на Юн в противоположната посока, където майка му винаги ни посрещаше с най- бурни поздрави още от вратата, сякаш бях някакъв селски принц или нещо подобно, а баща му се скриваше зад местния вестник или пък изчезваше в плевника по някаква ненадейна и неотложна работа. Там имаше нещо, което не разбирах, но не ме измъчваше. Нека си седи в плевнята, ако питате мен. Все ми е едно. Нали така или иначе заминавах за дома в края на лятото.

Стопанството на Баркал се намираше от другата страна на пътя, след няколко ниви, където всяка втора година сееше овес и ечемик, а бе построил и плевня. Простираше се чак до гората и тъкмо там бе пуснал четирите си коня в обширна кошара, оградена с бодлива тел — на два реда от дърво до дърво. Не друг, а Баркал бе собственик на гората, а тя никак не беше малка. Той бе най-заможният земевладелец в района. Никой не можеше да понася този мъж, не знам защо. Доколкото ми е известно, никога не ни бе сторил нищо, не бе отправял към нас груба дума. Той обаче имаше голямо стопанство, а Юн бе син на дребен земевладелец. Почти всички по поречието в тази долина само на няколко километра от границата с Швеция бяха дребни селски собственици, а повечето все още се препитаваха от произведеното в стопанствата и млякото, което доставяха в мандрата, както и като дървосекачи в гората, щом дойдеше време. Най-често в гората на Баркал и една друга, собственост на богаташ от Берюм — няколко хиляди акра на север и запад. Парите не достигаха, така ми се струваше. Навярно Баркал разполагаше с доста, но бащата на Юн си нямаше никакви, моят пък съвсем, поне аз не знаех да има. Ето защо и до ден днешен не мога да си обясня откъде успя да изрови достатъчно, за да купи колибата, дето живеехме него лято. Да си кажа правата, невинаги ми е било ясно как точно баща ми си изкарваше прехраната; издръжката си, а и моята, така де, защото често сменяше работата си, но тя винаги включваше какви ли не инструменти и дребни машини, понякога и доста планиране и чертане с молива в ръка, пътешествия до всевъзможни кътчета на страната, където никога не бях стъпвал и не можех да си представя как изглеждаха, но името му вече не стоеше в никоя ведомост. Често имаше много за вършене, друг път по-малко, и все пак се сдобиваше с пари, колкото да свързваме двата края, а когато отидохме там за първи път предходната година, той тръгна да обикаля мястото, разглеждаше и се подсмихваше лукаво, потупваше дърветата, после седна на един голям камък при реката, подпря брадичка на ръката си и зарея поглед над водата, сякаш всичко отдавна му бе познато. Само дето май нямаше начин да е така.