Война на реалности
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на реалности». Краткое содержание книги:
Само че в този град, Бартън е починал преди много години…
Момчето сбърчи вежди. Нещо се бореше в него, Бартън усети, че е докоснал някаква струна. Питър закрачи неспокойно из стаята, с ръце пъхнати дълбоко в джобовете на избелелите дънки.
— Ами да. Доста пъти.
— И как минаваш през бариерата?
— Има си начини.
— Искаш ли да ги сравним с моите? — предложи Бартън. Но момчето не се хвана на примамката.
— Мога ли да видя часовника ти? — запита то. — Колко камъни има?
Бартън свали часовника си и му го подаде внимателно.
— Двадесет и един.
— Хубав е — Питър го завъртя. Погали го нежно, след това го подаде обратно. — Всеки нюйоркчанин ли има такива часовници?
— Всеки, който е някой.
Питър замълча, след това каза:
— Не мога да спирам времето. Поне не за дълго — не повече от четири часа. Но скоро ще мога да го правя за цял ден. Какво мислиш за това?
Бартън не знаеше какво да мисли.
— Какво друго можеш да правиш? — запита той уморено. — Това не е нещо кой знае какво.
— Мога да заповядвам на неговите създания.
— Чии създания?
Питър сви рамене.
— Неговите. Сигурно знаеш. На този, който е на отсамната страна. С протегнатите напред ръце. Не оня със светлата коса, дето е като металическа. Другият. Не си ли го виждал?
Бартън реши да рискува.
— Не, не съм.
Питър го погледна изненадано.
— Трябва да си го виждал. И двамата трябва да си ги виждал. През цялото време са там. Понякога се изкачвам нагоре по пътя и сядам на една издатина, от която и двамата се виждат много добре.
Известно време Бартън се чудеше какво да каже.
— Ще ме вземеш ли някой път с тебе?
— Много е красиво — страните на момчето поруменяха, обхванат от ентусиазъм той забрави всякаква предпазливост. — В ясни дни лесно се различават и двамата. Особено онзи — на отвъдната страна. — Той се изкиска. — Смешна работа. В началото направо ме побиваха тръпки. Но после свикнах.
— Знаеш ли как се казват? — запита напрегнато Бартън, мъчейки се да открие и най-малката следа здрав разум и логика в думите на момчето. — Кои са те?
— Не зная — Питър се изчерви още повече. — Но някой ден ще открия. Трябва да има някакъв начин. Разпитвах съществата от най-ниското ниво, но и те не знаят. Направих дори един специален голем, с двойно по-голям мозък, ала и той не можа да ми каже. Може би ти ще ми помогнеш. Бива ли те с глината? Имаш ли опит? — той се приближи към Бартън и снижи глас. — Тук никой нищо не знае. Но има и подмолна опозиция. Нуждая се от помощ…
— Аха — едва успя да изговори Бартън.
Божичко, в какво се беше забъркал?
— Искам да проследя някой от Скитниците — продължи с развълнуван глас Питър. — Искам да разбера откъде идват и по какъв начин се появяват. Ако ми помогнеш, може би поне това ще открием.
Бартън беше направо парализиран. Какви бяха тия Скитници и какво отношение имаха към всичко това?
— А… хм… като заработим заедно… — поде той неуверено, но Питър го прекъсна.
— Дай да ти видя ръката — той сграбчи ръката на Бартън и започна внимателно да изучава дланта. После внезапно отскочи с пребледняло лице.
— Ти ме излъга! Нищо не знаеш! — в гласа му Бартън долови паника. — Ама абсолютно нищо!
— Разбира се че знам — безуспешно се опита да го увери Бартън. Момчето го гледаше с отвращение и неприкрита враждебност. То се извърна рязко и отвори вратата към хола.
— Нищо не знаеш — повтори Питър с гняв и съжаление. Той се спря на прага. — Но аз зная нещо.
— Какво е това нещо? — запита Бартън решил да отиде докрай.
— Нещо, което ти не знаеш — устните на момчето се разтвориха в загадъчна усмивка. Очите му гледаха лукаво.
— Какво е то? — настоя Бартън с пресипнал глас. — Какво е това нещо, което ти знаеш, а аз не зная?
Не очакваше отговора, който получи. Преди да осъзнае чутото вратата се затвори с трясък и стъпките на момчето заглъхнаха надолу по коридора. Бартън стоеше неподвижно, заслушан в тропота на детски обувки по износените стълби.
Момчето изтича навън, на верандата. То се спря под прозореца на Бартън, сви ръце пред устата и извика с пълни гърди. Пронизителният вик болезнено отекна в главата на Бартън, потресаващо повторение на онова, което бе чул преди малко.
— Знам кой си — шибаха го като камшик думите. — Знам кой си в действителност!
4
Като се увери, че мъжът не направи опит да го последва, Питър Трилинг се изкачи на купчината изпотрошени тухли и чакъл зад къщата. Той премина покрай свинарника, отвори вратата към задния двор, сетне я затвори грижливо зад себе си и се отправи към плевнята.
В плевнята миришеше на гнило сено и тор. Въздухът бе влажен, горещ и неподвижен — като лепкав следобеден чаршаф. Той се изкачи внимателно по дървената стълба без да изпуска от очи къщата — да не би все пак мъжът да реши да го проследи. Покатери се ловко на тавана и се излегна, обмисляйки току-що случилото се.