Война на реалности
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на реалности». Краткое содержание книги:
Само че в този град, Бартън е починал преди много години…
— Боже мили — прошепна Дейв.
Питър търкулна глинения човек между дланите си, докато от него остана само една безформена купчина. Раздели я на две. Бързо, с опитни движения той оформи две глинени фигури, две малки глинени човечета, наполовина колкото първия. После ги постави на земята и зачака търпеливо.
Едно по едно, човечетата се размърдаха. Изправиха се, опипаха ръцете и краката си, след това се затичаха в противоположни посоки. Едното от тях профуча покрай Ноакс към улицата.
— Дръж го! — извика рязко Питър. Той сграбчи другото човече, скочи пъргаво на крака и се завтече след първото. Глиненото човече се носеше с всички сили право към фургона на доктор Мийди.
В момента, в който фургонът потегли фигурката се хвърли отчаяно напред. Малките й ръчички задраскаха по гладката метална броня. Фургонът продължи да набира скорост, а миниатюрната фигурка се затъркаля в прахта на пътя.
В този момент дотича Питър. Той стовари обувката си отгоре, превръщайки я мигом в мазно петно сред прахта.
Отзад бавно приближиха Уолтър, Дейв и Ноакс. Те спряха страхливо на известно разстояние.
— Хвана ли го? — попита дрезгаво Ноакс.
— Ами да — отвърна Питър. Той невъзмутима изтъркваше глината от подметката си. — Хванах го, разбира се. В края на краищата той си е мой, не е ли така?
Децата мълчаха. Питър виждаше, че са уплашени. Това го учудваше. Какво толкова страшно имаше във всичко това? Той понечи да заговори, но в същия миг насред двора спря потънал в прах жълт пакард и Питър се обърна да види кой идва. Напълно бе забравил за глинените фигурки.
Моторът заглъхна и предната врата се отвори. От колата излезе млад мъж с приветливо лице, черна къдрава коса и широки вежди. Имаше уморен вид. Сивото му сако бе измачкано, обувките — покрити с прах, а вратовръзката — извъртяна на една страна. Очите му бяха зачервени и подпухнали. Той бавно се приближи към децата, погледна ги с отсъстващо изражение и запита, едва движейки устни:
— Това ли е пансионът?
Никой не отговори. Мъжът явно не бе оттук. Всеки в града знаеше пансионът на мисис Трилинг, този човек идваше от някъде другаде. Колата му бе с нюйоркска регистрация, по всичко личеше, че идва от Ню Йорк. Никой от тях не го бе виждал преди. Говореше със странен акцент, изговаряше думите рязко, отривисто, с дрезгав глас.
Питър се размърда.
— Какво обичате?
— Искам да наема стая — мъжът бръкна в джоба си и извади пакет цигари и запалка. Ръцете му трепереха докато палеше цигарата и за малко да я изпусне. Децата го наблюдаваха с любопитство примесено с известна доза неприязън.
— Ще отида да кажа на мама — обади се най-накрая Питър. Той се обърна и бавно пресече верандата. Без да поглежда назад влезе в прохладната къща и се отправи към кухнята, където, ако се съдеше по шума, майка му още миеше чинии.
Мисис Трилинг премигна с подпухналите си очи към Питър.
— Какво искаш? Далеч от хладилника! Нищо няма да ти дам преди вечеря, вече ти казах!
— Навън има един мъж. Иска да наеме стая — добави Питър. — Не е тъдявашен.
Подпухналото лице на Мейбъл Трилинг внезапно се оживи и тя трескаво започна да бърше ръцете си.
— Не стой тук де! Бягай да го поканиш вътре! Сам ли е?
— Сам.
Мейбъл Трилинг заобиколи сина си, пресече с бърза крачка верандата и се спусна по стълбите. Слава Богу, човекът беше още тук! Тя въздъхна с облекчение. От доста време не се бе появявал нов човек в Милгейт. Пансионът бе полупразен — няколко пенсионера, градският библиотекар, един чиновник и те двамата с Питър.
— С какво мога да ви бъда полезна? — запита тя задъхано.
— Искам стая — отвърна с уморен глас Тед Бартън. — Нищо повече. Не ме интересува как изглежда нито колко ще искате за нея.
— С нас ли ще се храните? Тук храната е по-евтина отколкото в снек бара, а обзалагам се и по-вкусна от техните сухоежбини. От Ню Йорк ли сте наистина?
За миг лицето на мъжа се изкриви в измъчена маска.
— Да, от Ню Йорк съм.
— Надявам се, да ви хареса в Милгейт. — Тя се приближи към него като бършеше ръце в престилката. — Градът е тих и спокоен, нямаме си никакви неприятности. По работа ли сте тук, мистър…
— Тед Бартън.
— По работа ли сте в града, мистър Бартън? Или идвате на почивка? Доста нюйоркчани бягат от жегата в големия град през лятото, нали? Не бихте ли ми казали какво точно работите? Сам ли сте? — тя го хвана за ръкава. — Влезте, ще ви покажа стаята. Колко време възнамерявате да останете?
Бартън се изкачи след нея по стълбите и се спря на верандата.
— Не зная. Може би за малко. Може би не.