Война на реалности
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на реалности». Краткое содержание книги:
Само че в този град, Бартън е починал преди много години…
— Не точно — отвърна вдървено Бартън.
На другия край на масата, Питър Трилинг се бе разположил до майка си. Вратът му бе подут и зачервен. Дясната му ръка бе увита в някакъв мръсен парцал. Имаше мрачен и нещастен вид. Какво ли се бе случило с него? Ухапало ли го бе нещо? Бартън загледа как момчето рони хляб с подутите си пръсти. Знам кой си, бе извикало то. Знам кой си в действителност. Наистина ли знаеше, или това беше просто момчешко самохвалство? Някаква зла, безсмислена шега?
— Вижте, — поде доктор Мийди, — не бих искал да ви се бъркам в работата, това не е редно. Но мисля, че има нещо което ви тревожи. Не сте дошли тук на почивка.
— Така е — съгласи се Бартън.
— Не искате ли да ми кажете какво е то? Аз съм по-възрастен от вас. Живея в града от много време. Познавам всички тук. Доста от тях съм довел на този свят.
Можеше ли да се довери на този човек? Да се сприятели с него?
— Докторе, — заговори бавно Бартън — това момче, починалото, е свързано с мен. Не зная точно по какъв начин. — Той потърка уморено чело. — Не мога да разбера. Трябва да открия, какъв точно се падам на това момче.
— Защо?
— Не мога да ви кажа.
Докторът измъкна сребърна клечка за зъби от изящно гравирана кутийка и замислено зачовърка в устата си.
— Ходихте ли в редакцията на вестника? Нат Тейт би могъл да ви помогне. При него има архиви, снимки, стари броеве. А и от полицейския участък можете да получите сведения. Но разбира се, щом става дума за родствени връзки, най-добре е да отидете в областния съд.
— Това, което търся е тук, в Милгейт. Не в областния съд. — Бартън продължи след кратко мълчание: — Въпросът не е само в Тед Бартън. Въпросът е в целия град. Трябва да узная всичко за него — той махна уморено с ръка. — Нещата са свързани. Имам предвид града и Тед Бартън. Другият Тед Бартън, искам да кажа.
Доктор Мийди се замисли. После прибра сребърната клечка за зъби и се изправи на крака.
— Искате ли да излезем на верандата? Познавате ли се с мис Джеймс?
Сякаш нещо го ощипа. Той вдигна бързо глава, забравил напълно умората.
— Името ми е познато. Чувал съм го и преди.
Доктор Мийди го наблюдаваше със странно изражение.
— Вероятно — съгласи се той. — Седеше срещу нас на вечеря — той отвори вратата към верандата. — Библиотекарка е в градската библиотека. Знае всичко за Милгейт.
Верандата тънеше в мрак. Изминаха няколко минути докато очите му свикнат с тъмнината. На старомодните кресла и паянтовата кушетка се бяха разположили няколко тъмни фигури. Едни пушеха, други просто се наслаждаваха на прохладната вечер. Верандата бе затворена от всички страни с мрежа против комари, в ъгъла самотно мъждукаше електрическа крушка.
— Мис Джеймс — рече доктор Мийди. — Това е Тед Бартън. Може би вие ще можете да му помогнете. Има няколко проблема.
Мис Джеймс се усмихна зад широките си очила с дебели лещи.
— Приятно ми е да се запозная с вас — каза тя с мек, приятен глас. — Вие сте нов тук, нали?
Бартън приседна на облегалката на една кресло.
— От Ню Йорк съм — отвърна той.
— Вие сте първият човек, който идва в този град от години — обади се доктор Мийди. Той издиша плътен облак дим на верандата. Огънчето на пурата присвятваше в мрака. — Пътят направо е готов да се разпадне. Никой вече не идва по него. На улицата срещаме същите, добре познати ни лица. Добре че всеки си има работа. Аз си имам болницата. Обичам да чета за нови болести, да експериментирам, да се грижа за пациентите. Имам десетина болни, които не могат без мен. От време на време взимам една акушерка от града да ми помага. Но в момента е спокойно.
— Знаете ли нещо за… бариерата? — обърна се ненадейно Бартън към мис Джеймс.
— Бариера? — намеси се доктор Мийди. — Каква бариера?
— Никога ли не сте чували за нея?
Доктор Мийди бавно поклати глава.
— Никога не съм чувал нищо подобно.
— Аз също — добави мис Джеймс. — В каква връзка?
Никой от останалите не слушаше. Наемателите дремеха, или тихичко си шепнеха помежду си. Бартън ги огледа. Мисис Трилинг, няколко непознати, Питър, Мери — дъщерята на доктор Мийди, съседи от близките къщи.
— Какво знаете за момчето на мисис Трилинг? — запита той.
Мийди изсумтя.
— Струва ми се, че е напълно здрав.
— Преглеждал ли сте го?
— Разбира се — отвърна почти обидено Мийди. — Преглеждал съм всички в този град. Будно момче е, има доста висок коефициент на интелигентност. Обича да играе сам — той се замисли и добави: — Честно казано, никога не съм обичал преждевременно развитите деца.