Родена магьосница
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #3
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Родена магьосница». Краткое содержание книги:
Сърцето на Мирима заблъска в гърдите й, щом мъжете започнаха да секат главите на мъртвите жертви и да ги прибират в платнени торби. После започнаха да хвърлят обезглавените тела в погребалната клада. Не можеше да разбере всичко, което се разиграваше пред очите й. Не разбираше нищо от пустинното правосъдие, нито от пустинна политика.
Мирима попита:
— Хората наистина ли ще се вдигнат срещу Радж Атън?
Акем сви рамене.
— Може би. Радж Атън има твърде много дарове на обаяние.
— Не разбирам. Радж Атън е извършвал безчинства срещу стотици ваши владетели преди това. Защо хората ще ги интересува, ако е извършил още едно?
— Защото — натърти Акем — сега има Земен крал.
Всичко си идваше на мястото. Не ставаше въпрос за Радж Атън. Това, което ставаше тук, не беше свързано с някаква си дребна несправедливост. Ставаше въпрос за оцеляване: Радж Атън се бе оказал негоден да изтласка халите от Карис. Но Габорн бе доказал себе си. Ето защо Вакъз щеше да се опита да премахне своя владетел.
Тя почувства, че току-що се е замесила в големи събития. Днешното й свидетелство, колкото и дребно да беше, щеше да предизвика гражданска война.
Мирима се задържа още малко, загледана как кладата поглъща крехкото тяло на Сафира. Вгледа се съсредоточено в хубавото й лице, опита се да си я представи приживе, с хилядата дара на обаяние. Въображението не й стигна.
Обърна коня да си тръгне. Акем събра длани пред лицето си и се поклони ниско, в израз на дълбока почит.
— Мир за теб. Дано Лъчезарните те закрилят.
— Благодаря — отвърна тя. — Нека Сияйните направляват ръката ти.
След това подкара в тъмното през гъстата камара халски трупове.
Скоро намери коня на Боренсон, премазан като диня. Потърси наоколо, но намери само шлема на мъжа си и няколко трупа. Но в меката пръст забеляза отпечатъци от мъжки длани. Големи длани, като на съпруга й.
„Изпълзял е — помисли тя. — Сигурно в този момент се мъчи да се добере до града. Или е изпълзял малко по-надалече и е изгубил свяст.“
Слезе от седлото и вдигна шлема на Боренсон. Подуши по земята за мириса му, но дъждът и гнусната воня от проклятията на халите й попречиха. Не можеше да го проследи. Потърси с очи най-подходящо място, откъдето да огледа за него. Могилата около кратера на червея на Костения хълм изглеждаше идеална.
Изкачи се до ръба на кратера. Трудно беше да си представи човек, че едно живо същество е способно да изрови такава дупка.
Отразената от облаците светлина на далечните пожари разкриваше само една зейнала яма. Но щом наведе ухо, Мирима долови някъде надолу в тъмната пустош шума на пенеща се вода. Пътят на червея се беше врязал в подземна река, образувайки водопад. Но беше много далече долу. Щом се отдръпна от ямата, и звукът заглъхна.
Мирима закрачи по сипея; затъваше на всяка стъпка в рохкавата пръст.
Теренът беше мокър и неравен. В кратера се стичаха вади рядка кал.
Кракът й залитна навътре, сякаш могилата всеки момент щеше да се срине и да я повлече към сигурна гибел, и Мирима инстинктивно се дръпна от ръба на огромната яма.
Тук, от върха на могилата, разрухата на Карис се виждаше два пъти по-ясно. Но гледката не показваше нищо, свързано с мъжа й.
— Боренсон! — извика Мирима и огледа полето в кръг. Вакъз Фааракин и хората му оставиха огнената клада и поеха на изток, към Индопал.
Погледна отново към Карис. Сърцето й подскочи. Стражите бяха запалили по крепостната стена наблюдателни огньове, за да могат по-лесно да забележат, ако се върнат чудовища. При рухналия вход на града забеляза някакъв воин с червена коса, също като на съпруга й, подпрян на рамото на някакво червенокосо момиче. Куцаше бавно към града, но при този дъжд и дим не можеше да е сигурна, че е той.
— Боренсон? — извика тя с цяло гърло.
Дори да беше той, не можа да я чуе от толкова далече. Фигурата му скоро се скри в сенките на стената.
Карис беше в пълен хаос.
Преди седмица Мирима бе отпразнувала Хостенфест в замък Силвареста. Там, за пръв път от две хиляди години, се беше въздигнал Земен крал. Народът на Хиърдън бе устроил най-пищното празненство, което бе виждала.
Яркоцветни павилиони бяха осеяли полята извън замък Силвареста като скъпоценни камъни по медна гривна, позеленяла от старост. Входът към всеки павилион беше украсен с пшеничени стебла, оплетени в чудновати шарки, и навсякъде бяха окачени изящно изрисувани ликове на Земния крал.
Миризма на вкусни меса и току-що извадени от пещите хлябове изпълваше въздуха. Музика се лееше от стотици места около града.
Беше истинско пиршество за сетивата.
На всеки ъгъл се натъкваше на някое ново чудо: смешник в пъстри дрехи, понесъл на прът дървена глава, мина покрай нея, яхнал грамаден червен шопар. Млада огнетъкачка от Оруин извличаше пламъци от един огън и ги караше да се извисят нагоре и да лумват във форма на разцъфнали златни лилии. Жена с пет дара на глас пееше ария, която бе толкова красива, че сърцето можеше да те боли дни наред след това. Беше видяла турнир на Владетели на руни, яхнали бойни коне с чулове с толкова ярки цветове, че очите да те заболят, както и танцьори от Деяз, облечени в лъвски кожи.