Родена магьосница
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #3
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Родена магьосница». Краткое содержание книги:
Беше опитала редки деликатеси — змиорки, държани живи в един казан; опекоха й една пред очите; някакъв десерт, направен от подсладен крем и розови цветчета, охладен с лед; и бонбони с пълнеж от кокосов орех, и фъстъци от Индопал.
Беше истински ден за радост, дори за най-сломеното сърце.
Карис бе най-мрачната противоположност на онзи ден.
Вместо аромати на вкусна храна острото й обоняние улавяше воня от животни, гнил зеленчук, потна човешка гмеж, кръв, урина и война — и всичко това още по-отвратително от задържащата се утайка от проклятията на халите.
Вместо прелъстителната музика я измъчваха хлиповете и риданията на ранените, смесени с плача на онези, които оплакваха мъртвите, и с виковете на хората, търсещи своите близки.
Вместо празненство тук цареше тъга и ужас. Зад един ъгъл се натъкна на десетина деца — най-малкото, двегодишно момиченце, шепнеше на майка им — мислеше, че е заспала. Само един поглед каза на Мирима, че жената е мъртва.
Пред коня й излезе едно дванайсетгодишно момиче. Сивите му очи бяха помътнели от потреса, по оцапаното му лице личаха вадичките сълзи.
„Така съм изглеждала и аз, когато умря татко“ — помисли Мирима. Сърцето й се сви от мъка и състрадание.
Търсеше Боренсон сред хилядите ранени и мръсни войници, пръснати по ханове, частни домове, в Голямата зала на херцога, налягали направо покрай улиците.
Много от ранените едва се удържаха на ръба на смъртта. Проклятията на халите по някакъв неестествен начин караха раните да гноясват. Леки рани само от няколко часа бързо забираха на гангрена.
Търсенето изглеждаше безсмислено и глупаво. Вонята затъпяваше сетивата й. Сред толкова много миризми не можеше да долови мириса на мъжа си.
— Боренсон! — викаше тя отново и отново, докато не прегракна. Започна да се съмнява в собствените си сетива; помисли си дали не си е въобразила, че го е видяла да влиза в града.
„Може да спи някъде — каза си Мирима. — Може би затова не отговаря.“
Доброволци извличаха мъртвите до двора пред двореца на херцога. Тя се притесни да не би и Боренсон да е между тях. Габорн й беше казал, че мъжът й е ранен. Можеше да е умрял. Или някой по погрешка го беше взел за умрял и в този момент той береше душа. Тръгна натам и най-сетне улови миризмата му.
Подкара към двора с нарастващ трепет. Там бяха положени хиляди мъртви. Цели семейства сновяха между тях със запалени факли.
Изгорялата трева се беше проснала като сива постеля. Мъртвите лежаха загърнати в одеяла на редици. Сега тя ясно подуши Боренсон.
Знаеше, че мъртвите близки не винаги изглеждат така, както очаква човек. Лицата на мъжете, загинали в битка, ставаха бледи, изцедени от кръв, докато тези на удушените ставаха синкавочерни. Очите на мъртвите се покриваха с лъскава сива пелена, така че човек не можеше да познае сини ли са били, или кафяви. Лицевите мускули на един покойник можеха или да се сгърчат ужасно, или да се отпуснат в пълно блаженство.
Много жени не можеха да познаят тялото на собствения си съпруг.
По същия начин, когато Мирима намери сър Боренсон, го позна не по външността, а само по миризмата.
Беше коленичил над един мъртвец под останките на чворест дъб с окапали листа. Лицето му бе пребледняло като каймак и толкова изкривено от болка, че нямаше да го познае. Калният дъжд бе оцапал косата му и го беше покрил с толкова мръсотия, че приличаше на окаяно, подивяло същество. Съсирена кръв от някаква рана в слабините бе оцапала крачолите му. Дясната му ръка стискаше дръжката на бойната брадва като тояга.
Сякаш беше стоял, коленичил така, от часове, сякаш никога повече нямаше да помръдне. Беше се превърнал в статуя, в паметник на страданието.
Само облеклото му го издаваше. Носеше същите дрехи, чак до жълтия копринен шал, с който бе избрал да излезе на бой — знака на нейната благосклонност.
Над него се беше навело червенокосо момиченце с фенер в ръка и плачеше с цяло гърло. Двамата не откъсваха очи от мъртвеца, който толкова приличаше на Боренсон, че можеше да се вземе за негов брат.
— Боренсон? — колебливо му извика Мирима. Всичките думи на утеха, които си беше представяла, че ще й дойдат толкова лесно, сега заседнаха в гърлото й. Не можеше да си представи рана, която да предизвика толкова чистата болка, четяща се на лицето му. Попита по-тихо: — Какво е станало?