Краят на западната цивилизация
- Автор: Андреев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на западната цивилизация». Краткое содержание книги:
Съществуват страни, които са успели да се индустриализират в пълно нарушение на „официалната“ (либерална) макроикономика. Най-фрапиращ пример е Япония.
Там държавата определя икономическата политика във всеки ресор (бранш) на икономиката при усилен протекционизъм, въвежда строга дисциплина на капитала и работната ръка, контролира цените, ограничава износа на капитали, субсидира новите индустрии, поощрява използуването на местни заместители на вносните продукти… Това е причина Чалмерс Джонсон да заяви, че Япония е „единствената комунистическа страна, която функционира“ [29]. „Японската икономика не следва западната логика, каквото и да вещаят западните прогнози и то по простата причина, че тя не е западна пазарна икономика“ (С. Хънтингтон) [27].
„Японският път“ е последван и от „малките тигри“ (Южна Корея, Тайван, Сингапур, Малайзия, Хонгконг), макар и с доста чужди инвестиции (главно американски). В този случай неудобството е, че при изтеглянето на (част от) чуждите капитали и повдигането на митническите бариери на търговските партньори (главно САЩ) икономиките на тези страни са готови да рухнат. Малайзия се „измъкна“ от рухване чрез „социалистически“ мероприятия, без помощта на МВФ.
Обществото не може да бъде пазар, дори поради факта, че е многофакторна система и не може да бъде „оразмерявано“ само по един фактор (печалбата), колкото и важен да е той. Това е в сила и за самата икономика. Икономиката трябва да „обслужва“ всички, а не само печалбите на богаташите. Пазарът е безотговорен (никой не е отговорен за пазарните стихии, както и за природните), а обществото изисква отговорни решения (лица, които да носят отговорност за взетите решения).
Според Адам Смит, принципите на икономическия либерализъм могат да дават благоприятни резултати, когато се прилагат, държейки сметка за основните права (интереси) на човека [29]. Тъкмо това не става никога.
Тук се проявява едно от основните противоречия на капитализма, изтъкнато от Маркс: обществения характер на производството и частния характер на присвояване (на печалбата).
2. Икономическият ужас
Условно може да бъде прието, че след 1970 капитализмът от промишлен се превръща в борсов, финансов, глобален, непромишлен, спекулативен… — всяка от тези характристики е справедлива. Това не означава, че не се произвеждат стоки и услуги. Произвеждат се, но се сменят акцентите на стремежа към печалба. Процесът е постепенен и 1970 е само един ориентир за него във времето.
Още Маркс и Енгелс [17] смятат, че глобализацията на икономиката е желана цел за капиталистите (те смятат това за положително явление). „Закъсняването“ й се дължи на липсата (преди) на технически средства за осъществяването й. Днес компютрите и телекомуникационните системи позволяват глобализирането на икономиката. И то се извършва.
За „обикновените хора“ последиците от това са ужасни. Затова говори Вивиан Форесте [37]:
„Днес безработните вече не са нещо временно и случайно и само в някои отрасли; те са изправени пред експлозивно разрастване, явление, подобно на приливни вълни, циклони и торнада, към които никой не се стреми, но и никой не може да им устои. Подвластни са на световната логика, която приема премахването на това, което се нарича труд, т.е. работни места“.
„Обаче — и това са жестоките ефекти на несъответствието — общественият и икономическият живот претендира, че се управлява от взаимодействия, основаващи се на труда, даже когато самият труд е изчезнал“.
„Погледнете свободния пазар, свободен да реализира печалби; погледнете социалните планове, които в действителност са осъществени [така], че да изхвърлят извън труда мъжете и жените (и го правят по възможно най-евтиния начин), лишавайки ги от прехрана, а понякога и от жилище“.
„Този свят, който по силата на кибернетиката и високите технологии живее при скоростта на мигновеност, свят където скоростта се слива с мигновеността в пространство, което не съдържа междини, е свят, където властвуват вездесъщността и едновременността“.
„Мнозинството от човешки същества вече не е нужно на малцинството, което формира икономиката и затова държи властта“.
„При демокрацията никой не ще се осмели да каже, че животът не е право или че множеството от живи хора е излишно за [днешните] изисквания. Но не може ли да дръзне да го каже при тоталитарен режим? Не са ли дръзнали вече? И не допускаме ли самите ние този принцип, докато го обсъждаме, когато гладът унищожава населението не толкова далече от нас, за да можем ние да продължим празника?“