Библиотеката на мъртвите

Уил ненавиждаше Мюлер. Самодоволен, жилав скапаняк. Всичко в него бе като по учебник. Абсолютно непоносимият кучи син пускаше саркастични подмятания в лицето му за някогашната издънка — и си въобразяваше, че е недосегаем, тъй като всички гледаха на Уил като на прокажен. Първото, което му дойде наум, бе надеждата, че копелето ще върви и говори като бавноразвиващ се до края на живота си.

— Господи, ама че нещастие — каза на глас.

— Искаме да поемеш случая „Апокалипсис“.

Нужни му бяха неимоверни усилия да се сдържи и да не й каже да си го начука.

Случаят си беше тъкмо за него от самото начало. Беше направо скандално, че не му го предложиха още щом се появи в отдела. А ето че той, един от най-добрите специалисти по серийни убийци в историята на Бюрото, беше пренебрегнат при разследването на един от най-забележителните случаи в неговата юрисдикция. Вероятно това беше мерило за степента, до която бе съсипана кариерата му. На времето грубото подминаване го жегна жестоко, но успя сравнително бързо да го преодолее и да убеди самия себе си, че е отървал кожата.

Намираше се на финалната права. Пенсионирането бе като блещукащ воден мираж в пустинята, само трябва да протегнеш ръка и ще го докоснеш. Беше приключил с амбициите и желанието да се изтъкне, с политиката в службата, с убийствата и смъртта. Беше уморен, самотен и заседнал в град, който не харесваше. Искаше да се прибере у дома. С пенсия.

Замисли се за лошата страна на новината. „Апокалипсис“ бързо се превърна в най-важния случай за отдела и изискваше здраво напрягане, на каквото не се беше подлагал от години. Дългите работни дни и провалените уикенди не бяха пречка. Благодарение на Дженифър, разполагаше с всичкото време на света. Проблемът бе очевиден, защото (както би казал на всеки, който го попита) вече просто не му пукаше. Трябва да кипиш от амбиции, за да разрешиш случай на серийни убийства, а този пламък отдавна беше угаснал. Късметът също бе от значение, но от личен опит знаеше, че успяваш само ако се изгърбиш от бачкане и създадеш условия, в които късметът да свърши капризната си работа.

А освен това партньорът на Мюлер бе млада специална агентка, излязла само преди три години от Куонтико и така пропита с амбиции и всеотдайност към Бюрото, че му приличаше на някакъв религиозен фанатик. Беше я засичал да снове из двайсет и третия етаж, да върви устремно по коридорите, дотолкова лишена от чувство за хумор, предана и вземаща се на сериозно, че само от гледката му призляваше.

Наведе се напред. Лицето му бе станало с цвят на пепел.

— Виж какво, Сюзан — започна той, повишавайки тон, — идеята не е добра. Този кораб вече отплава. Трябваше да ми възложиш случая преди няколко седмици, но знаеш ли какво? Постъпи правилно. Вече това не е от полза за мен, не е от полза за Нанси, за отдела, за Бюрото, за данъкоплатците, за жертвите и за шибаните бъдещи жертви! Знаеш го не по-зле от мен!

Тя стана да затвори вратата, след което се върна на мястото си и сложи крак върху крак. Шумоленето на чорапите й едва не го разсея от тирадата му.