Изменникът

Бях готов да повторя въпроса си, когато чух познати стъпки по алеята.

Тиш си отключи вратата и влезе директно в кухнята. Навсякъде светеше и сигурно си беше помислила, че съм останал да я чакам. Трябва да й се признае, че веднага забеляза Кори.

— И коя, по дяволите, е тая?

— Аз ще я откарам до тях — каза Тиш. — Ти трябва да поспиш.

Бях се качил да взема шофьорската си книжка. Тиш ме последва в настроение стил „хеви метал“.

— Тиш, тя е изплашена. Сигурно ще се чувства в по-голяма безопасност, ако я откарам аз.

Тиш завъртя бясно очи, но накрая отново ги установи върху мен.

— Изплашена? Гарантирам ти, че не е била изплашена от деня, в който се е родила. Господи, понякога си толкова сляп.

Усмихнах се.

— Говори по-тихо, може ли?

Тиш се наведе над леглото.

— Знам какво иска тя.

— По дяволите, Тиш. Току-що са застреляли гаджето й. Гледала го е как умира. Позволено й е да не е на себе си.

Тиш рязко постави юмруци на хълбоците си.

— Така ли? Ами тогава защо първото, което прави, е да вземе такси до дома на някого, когото току-що е срещнала? Доста добре се справя, може да й се признае.

— Тя ми обясни.

— Естествено.

— Ако искаш да дойдеш и ти.

— Защо да не може да я закарам аз? Какво ще му е толкова лошото? — Тиш поклати глава. — За бога, Джон. Може и да си обиколил света, но понякога нищо не разбираш.

— Трябва да тръгвам.

Тиш смени подхода.

— Чакай. Моля те. Е, добре. Ревнувам. Кой не би го направил? — Келтски очи, програмирани да страдат. — Искам да кажа… Нямам търпение да се прибера. Мисля си го цяла вечер. Прибирам се. И ето те теб, уютно настанил се с госпожица „Риц-Карлтън“.

— Тиш, въобще не се интересувам.

— Джон, ти не знаеш от какво се интересуваш. Тогава, първата нощ… не мислеше, че се интересуваш и от мен.

— Тиш, почти 4 сутринта е.

Тя скръсти ръце.

— Там е работата. Ако си легнеш веднага, ще можеш да поспиш малко повече от час. А ти гарантирам, че тя и гаджето й са си свили гнездо далече на североизток. На бас за пет долара, че къщата им е с изглед към реката. Няма начин да се върнеш навреме.

Истината беше, че умирах за сън. Не разбирах напълно какво става. Прекалено много неща се бяха случили прекалено бързо. А и Тиш беше улучила в десетката: Ем живееше далеч на североизток. Дълъг път с кола, дори и в ненатоварените часове.

— Не я оставяй просто така. Влез с нея, увери се, че е по-добре. Тя наистина е изплашена.

— Ще държа нежната й ръчица — каза Тиш.

През цялата си кариера са ме тренирали да се вслушвам в инстинктите си. Сега, когато наистина имах нужда от тях, не им обърнах внимание. Казах само:

— Обади ми се, ако има нещо.

Тиш ме погледна със съжаление.

— Джон, кълна се. Ти наистина имаш нужда от някой, който да те пази от големия, лош свят.

Кори Невърс прие смяната на шофьорите, без да я коментира, но усетих, че не й се понрави особено. Беше използвала времето, през което ние с Тиш се карахме, да се преобрази обратно в жена, която излиза от асансьор на К стрийт и гледа като през стъкло всеки мъж, който не печели по неколкостотин хиляди долара годишно.