Изменникът

На устата ми беше да й кажа, че Мики ми е бил като втори баща. Вместо това попитах:

— Реши ли вече какво ще правиш? Или още е много рано?

Мери извърна глава. Все още беше красива жена и можех да си представя впечатлението, което е направила на младия лейтенант, върнал се вкъщи за първата си отпуска. Кратка почивка в Батон Руж на път за Виетнам.

— Не знам. Толкова беше внезапно, толкова. — Тя отново си наложи да остане спокойна. — Още кафе, Джон? Мисля си, че може и да ми хареса отново да преподавам. В града. Мики би го одобрил.

— Мери, трябва да те питам нещо. Обаждал ли ви се е Ем Карол? Наскоро имам предвид.

Можех да чета по лицето й.

— О, да. Все по-често. Толкова бях щастлива, че двамата с Мики са надживели старите дрязги.

— Бяха се сдобрили?

— Първи приятели. И да ти кажа под секрет, бяха намислили нещо. Стояха в кабинета на Мики с часове. Всичко започна миналата зима. Не бяхме виждали Емерсън от векове. — Разпознах едно от социалните й мероприятия. — Накарах Мики да го покани на някоя от вечерите ни. Когато и ти щеше да си тук. Заради доброто старо време. Но Мики отказа. Нещо като тяхна си момчешка тайна. Затворен клуб. Понякога наистина се чудех защо не са включили и теб. Преди бяхте толкова близки.

— Мери, имаш ли някаква представа с какво се бяха забъркали? Може да се окаже важно.

По лицето й си личеше, че не знае.

— Като че ли беше някакъв проект, над който работеха заедно. Но Мики не ми каза нищо повече. Рядко говорехме за работата му.

— Знаеш ли кой от двамата пръв се е свързал с другия?

Мери се замисли за момент.

— Наистина не мога да ти кажа. Не и със сигурност. Имам чувството, че беше Ем. Май той се обади на Мики. Но не съм сигурна.

— Ем… изглеждаше ли ти Ем щастлив?

— Ем никога не ми е изглеждал щастлив. Не е от този тип хора.

— Все пак как ти се стори? Същият? Променен?

Мери ме погледна в очите.

— Имаш предвид пиенето? Естествено, от пръв поглед му личеше. Но не пиеше много, докато беше тук. Мики не би му позволил.

— Говореше ли за работата си? Изглеждаше ли ти нещастен?

— Джон, за какво изобщо става дума?

Не знаех. Лутах се. Главата ми цепеше един от тия махмурлуци, които се появяват след недоспиване. За малко да й кажа за Ем, но така и не можах да оформя думите.

Мери наруши мълчанието.

— Станало ли е нещо? Ем се е забъркал в някакви неприятности, нали? Това момче винаги си е патило. Спомням си, когато вие двамата.

— Мери, Ем е мъртъв. Застреляли са го на улицата вчера. Писаха в сутрешните вестници.

— Не може да бъде. Това е.

— Съжалявам, Мери. Не трябваше да ти казвам.

— Не мога да повярвам.

— Съжалявам.

— Веднага след.

Исках да го обсъдим. Да кажа: „Да, страхотно съвпадение.“ Историята започваше да намирисва. Дори аз го усещах, а поначало съм бавен.