Вечна любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Вечна любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Рейдж е най-страховитият боец в Братството, а също и най-сексапилният. Излъчването му на филмова звезда му е спечелило прякора „Холивуд“. Но зад привлекателната му външност се крие чудовище. При силен гняв, болка или неудовлетвореност Рейдж приема формата на смъртоносно създание, което той не е в състояние да контролира и всеки, намиращ се около него в този момент, е изложен на истинска опасност…
Мери Лус се озовава в света на вампирите случайно. Застигната от коварна болест, която изпива живота й, тя не търси любовта. Но Рейдж успява да събуди у нея неудържима страст и тя се превръща в единственото същество, което е способно да укроти звяра в него. За да я задържи до себе си и да я спаси от болестта, той е готов на отчаяни жертви. А в това време враговете им стягат обръча си около тях…
- Тук е Мери. С какво мога да ви помогна? - Тя сниши глас и наруши протокола. - Знам, че си ти и се радвам, че се обади Отново тази вечер. Но, моля те, не можеш ли да ми кажеш името Си? Или какво не е наред?
Зачака. Линията прекъсна.
- Още един от твоите? - запита Ронда и отпи от билковия си чай. Мери затвори.
- Как разбра? - Жената кимна през рамо. - Чух доста позвънявания тази вечер, обаче всички разговори прекъсваха след представянето на оператора. А после изведнъж ти се приведе над телефонната слушалка.
- Да, но...
- Чуй, ченгетата се свързаха с мен днес. Не могат да направят нищо, не им достигат хора, та да дежурят до всеки обществен телефон в града, а и не искат да стигат чак дотам засега.
- Казах ти. Не се чувствам в опасност.
- Но не знаеш със сигурност, че такава няма.
- Хайде, Ронда, водим този разговор вече девет месеца, нали? Ако се канеха да ме нападнат, вече щяха да са го направили. А аз наистина искам да помогна...
- Това е още нещо, за което се тревожа. Очевидно желаеш да защитиш този, който се обажда. Става прекалено лично за теб.
- Не, не е така. Онези, които се обаждат тук, със сигурност имат причина. И знам, че мога да им помогна.
- Престани, Мери. Чуй се само. - Ронда издърпа един стол, седна, сниши глас и каза: - Трудно ми е да ти го кажа, но мисля, че е необходимо. Смятам, че имаш нужда от почивка. Мери се отдръпна, сви се.
- От какво?
- Прекарваш тук прекалено много време.
- Работя толкова дни, колкото и останалите.
- Но оставаш часове след края на смяната си, непрекъснато заме-стваш някого. Влагаш прекалено много лични чувства. Знам, че в момента си тук вместо Бил. Искам да си тръгнеш, когато той дойде. И не искам да се връщаш поне две седмици. Тази работа е трудна, изцежда силите, трябва да се отдалечиш за малко от нея, да погледнеш нещата от друг ъгъл.
- Не сега, Ронда. Моля те, не сега. Имам нужда да съм тук повече от всякога.
Ронда нежно стисна ръката на Мери и усети, че е напрегната.
- Това място не е подходящо да решаваш собствените си проблеми и ти го знаеш. Искам да се върнеш, защото си един от най-опитните доброволци, с които разполагам. Но само след като си имала достатъчно свободно време да си изясниш нещата.
- Възможно е да не разполагам с толкова време - прошепна тихо Мери.
- Какво?
Мери се отърси от мислите си и се усмихна.
- Нищо. Права си, разбира се. Ще си тръгна веднага щом Били дойде.
***
Били пристигна след около час и две минути по-късно Мери беше вече навън. Прибра се у дома си, затвори вратата и се облегна на нея, заслушана в тишината. Ужасяващата, смазваща тишина.
Господи, искаше да се върне в офиса на горещата линия. Имаше нужда да чува тихите гласове на другите доброволци. И звънът на телефоните. И монотонното жужене на флуоресцентните лампи...
Защото, когато нямаше за какво да мисли, в главата й се въртяха безспирно плашещи образи. Болнични легла. Игли на спринцовки. Банки с лекарства. Като на моментна снимка видя себе си без коса, посивяла кожа и хлътнали дълбоко в черепа очи - вече не приличаше на себе си, това не беше тя.
Помнеше какво е да престанеш да бъдеш личност. Скоро след започ-ването на химиотерапията бързо и мълчаливо беше причислена към групата на болните, на умиращите. За другите тя беше просто едно тъжно напо-мняне, че човек е смъртен и всичко е преходно.
Мери прекоси набързо всекидневната, стрелна се през кухнята, отвори плъзгащата се врата и се втурна навън в нощта. Страхът я стискаше за гърлото и я караше да се бори за всяка глътка въздух, а шокът от ледената нощ забави работата на белите й дробове.
Не знаеш със сигурност дали нещо не е наред. Не знаеш какво е...
Повтаряше си тези думи отново и отново като мантра и се опитваше да овладее паниката си, вървейки към басейна. Той не беше нищо повече от една голяма вана, вградена в земята. Беше изработен от специална американска пластмаса, а водата му, сгъстена от студа, изглеждаше като черно мазно петно на лунната светлина. Мери седна, събу обувките и чорапите си и потопи крака в ледения басейн. Остана така дори след като стъпалата й станаха безчувствени от студа. Искаше й се да има смелост да скочи вътре и да се потопи до решетката на дъното. Ако се хванеше за нея и останеше под водата достатъчно дълго, може би цялото й тяло щеше да стане абсолютно безчувствено.
Замисли се за майка си. За Сиси Лус, умряла в собственото си легло в къщата, която те двете винаги бяха смятали за свой дом.