Опасна дарба или поредният Фауст

На светлината от горящия пчелен восък и блещукането на няколко подпалили се пчели, които хвърчаха из стаята като луди, тя четеше „История на човечеството“, чудейки се дали те (хората, не пчелите) се състоят единствено от гордост и страх. Щеше да проучи това по-задълбочено през следващото хилядолетие. Сенките в стаята се отдръпнаха от нея, разтреперани като уплашени пленници. Когато прелистваше страниците, ъгълчетата им се ронеха като мъртва кожа. Императори, военачалници, кралици и генерали, политици, папи и известни хора — тя се усмихна. Няколко пчели се предадоха и тупнаха на пода. Човешката история гъмжеше от велики мъже и жени, личности с воля да властват, и всички те имаха гувернантки като нея. Камериерки, акушерки, дойки, детегледачки, мащехи, различни лица през вековете, за да маскират ужасната, противна уродливост. Тя обърна последната страница. Книгата изстена. Рой обгорени пчели се изви над главата й и се срина, подобно на рушащ се град. Усмихна се при мисълта за децата си. Щеше да ги надмине всичките, дори най-почитаните сред ангелите, защото никой от тях не бе имал пет ученици.

Ню Йорк

Къде очаквате да открием петте изчезнали деца след измиталите години? В малката къща сред дърветата? На някоя улица в Копенхаген? В сиропиталище в Мадрид? В някое забутано кътче на света? Може би са успели да намерят пътя си и мястото си в обществото, благодарение на талантите и уменията, които са развили. Все така гневна ли е Виктория? Бисе продължава ли да учи усърдно? Станал ли е крадец Кристиан? Никой не знае, но никой не ги и потърси, никой не проля сълза за тях. В миг техните учители, приятели, дори родителите им, забравиха за съществуването им. Никой не усети празнината. Животът продължи, сякаш нищо не се бе случило. В новините не съобщиха нито за мистериозни изчезвания, нито за среднощни отвличания. Майките не започнаха да стискат по-здраво ръчичките на децата си. Гувернантките не следяха по-внимателно питомците си. Освен една, естествено.

Никола Вилрой наричаше себе си гувернантка, макар че изглеждаше съвсем различно. Беше висока и красива, с бухнала руса коса, прибрана в стегнат кок. Лицето й грееше като утринна звезда, а фигурата й бе нежна и крехка, като кристална чаша. Беше французойка и говореше със силен, очарователен акцент. Изражението и маниерите й бяха като на петдесетгодишна дама, привикнала към красивото. Ако наистина беше гувернантка, значи възпитаваше принц.

Вечерта преди Коледа мадам Вилрой стоеше в една просторна, луксозна бална зала в Ню Йорк. Изглеждаше изключително доволна. Дошъл бе моментът, когато тя и децата й щяха да се появят на сцената в Горен Ийстсайд и да станат център на внимание. Сега, когато децата бяха отлично подготвени, когато ги бе научила на всичко, най-сетне можеше да им даде онова, което бе обещала и за което бяха сключили сделка. Тук, в града, който живее единствено в настоящето, където влиятелните днес са били никому неизвестни до вчера, където никой не изпитва нужда да се рови в миналото — град, който не задава въпроси.