Опасна дарба или поредният Фауст

— Запознай се с новото си семейство, Кристиан — обърна се жената към червенокосото момче, което водеше със себе си. То се огледа неспокойно и присви очи, за да вижда по-добре. В този момент край Бел, която се навърташе в коридора, се чуха още стъпки. Беше онова противно момиче — Виктория, с която Бел току-що се бе запознала и за която Бисе беше сигурна, че познава от бебе.

— Това да не е сиропиталище? — попита момчето.

— Не, скъпи, вие не сте сирачета. Сега аз съм ви майка — отвърна жената.

— Аз съм Виктория. Пристигнах тук първа.

Бел пристъпи към Кристиан. Той беше облечен в чифт скъсани дънки и размъкната фланела с надпис Celtic 31.

— Защо си толкова мръсен? — поинтересува се тя.

Кристиан измърмори някакво извинение за игра на футбол и повредена баня.

— В моята къща ще разполагате с всичко — обади се жената с хладен, успокояващ тон. Точно тогава Кристиан чу стенания от съседната стая. Някой молеше за помощ.

— Аз… нямам работа тук — рече той и се огледа тревожно.

— Разбира се, че имаш, скъпи. И това се отнася за всички ви.

В този момент Бисе изпищя отново и Кристиан подскочи.

— Какво беше това?

— О, нищо особено, скъпи.

— Аз… не знам коя сте и какво е това място. Но знам, че не искам да оставам тук.

— Напротив, скъпи, искаш.

— Не, не искам. Съжалявам, че изобщо тръгнах с вас — Кристиан дишаше тежко и започна да отстъпва бавно назад.

— Жалко — рече жената.

— Не, никак не е жалко. А сега ме пуснете! Искам да се махна оттук…

Бел отклони поглед за миг. Изведнъж в къщата нахлу студен вятър и пешовете на черното палто се развяха. Жената се премести от тъмния ъгъл към петното светлина, проникваща през прозореца. Заради тъмнината в стаята на Бел й се стори, че лицето й се сгърчи в противна гримаса, като на гаргойл или горгона. Дали не е някакво чудовище?, запита се момичето.

С бързината на хищник жената сграбчи Кристиан. Полите на черното й палто скриха и двамата и задушиха ужасения вик, който Бел сякаш чу. Миг по-късно Кристиан лежеше неподвижно на пода, а лицето му бе изкривено в измъчена гримаса. Жената се дръпна в ъгъла, подобно на сит звяр, който се оттегля в леговището си. Там тя потъна в креслото си, усмихната и красива както винаги.

Бел бе така смаяна, че в продължение на няколко секунди не можа да помръдне. След това се промъкна по-близо до жената, до креслото в ъгъла, където светлината не смееше да стигне. Дори сега не спираше да си мисли за невероятната й красота. И тогава забеляза писмото върху малката масичка до жената, която седеше в креслото си, с гръб към нея. Дългите й, елегантни пръсти галеха пожълтялата хартия сякаш беше играчка. Бел нямаше желание да се приближава повече, но това не се и налагаше, за да прочете написаното с едър детски почерк.