Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
За съвсем кратко време Амрам успя да надмине баща ми в техния сенчест занаят. Беше най-добрият не по случайност, а защото това бе личният му избор. Бе изучил пътя на убиеца от баща ни, както и от някакъв мъж на име Яхим бен Симон, който се бе превърнал в негов учител. Твърдеше се, че Бен Симон познава смъртта по-добре от повечето хора и е уважаван заради умението си да борави с двуострия си сребърен нож. Под неговата опека Амрам бе твърдо решен да напредва, да развива способностите си и да се издигне над всички останали. Брат ми бе целеустремен в желанието си и се упражняваше с упорството на истински майстор на занаята. Докато го правеше обаче, неговите настроения и емоции се меняха пред очите ми. Наблюдавах как момчето, което познавам, изчезва и на мястото му се появява един студен и безстрашен убиец. От баща ни се научи как да се прокрадва незабелязано в нощния мрак и да се катери по кулите единствено с помощта на въже, което омотаваше около китката си. Упражняваше могъществото на тишината, не говореше с дни, оставаше толкова неподвижен, че дори и мишките в градината ни не можеха да го забележат. Ходеше босоног, за да е сигурен, че никакъв звук няма да издаде приближаването му, чак до внезапния удар на острието, на който Бен Симон го бе научил, усъвършенстван допълнително от вродената ловкост на Амрам.
Не след дълго брат ми бе викан за най-опасните задачи, всяка една от които носеше ледения дъх на смъртта. Въпреки че не притежаваше наметало, което да го дарява с невидимост, неговата удивителна дарба бе маскировката. Обличаше се като свещеник или като бедняк, криеше се във взети назаем одежди и се добираше до човека, за когото се смяташе, че е предател. Можеше да се състари — лицето му се променяше под тъмните линии на въглена, — или да изглежда като обикновено момче с блеснал поглед. Хората си шепнеха, че е непобедим, и скоро плъзнаха слухове, че амулетът на Соломон, който носи на шията си, го защитава от злото. Другарите му го обожаваха и го наричаха Хол, с името на феникса. Кълняха се, че им напомнял за тази мистична птица, издигаща се от пламъците и пепелта; Амрам се изплъзваше от всеки опит на властите да го заловят и убият.
Заради баща ми и брат ми останалите мъже се страхуваха да ме заговорят. Делата на сикариите бяха загадка, но съществуваха тайни, които всички знаеха, особено в Йерусалим. Мъжете от моето семейство бяха сочени на улицата, за тях се разговаряше шепнешком, те бяха едновременно почитани и ненавиждани. Не беше чудно, че никой няма желание да ме вземе за своя съпруга, дори и грубият селяк, който подкарваше магаретата на пазара. Бях млада жена, но хората се отнасяха с мен като с просякиня, всички ме презираха, името ми бе опетнено. Но щом мъжете зърнеха необичайния цвят на косата ми, в очите им се долавяше любопитство, а често и похот. Техните погледи бяха смущаващи по начин, очевиден дори и за някой толкова неопитен, колкото бях аз. Знаех, че щях да вляза в сънищата им в мига, в който не можеха да овладеят копнежите си. Само дето сънищата не струват нищо в реалния свят. Каква полза имах от тяхната нощна страст? В светлината на деня те просто ме подминаваха. Исках да изкрещя Вземи ме! на всеки мъж, който ме пренебрегваше. Спаси ме от случващото се, от колоната горчива сол, в която съм се превърнала, от престъплението, което извърших още преди да се родя, от мъжете в моя дом, които дебнат край Храма в търсене на мъст. Отведи ме в своето легло, в своя дом, в своя град.
Свалях булото си на публични места. Не си правех труда да сплитам косите си и ги оставях да блестят под слънчевите лъчи, докато търсех спасение от своята самота.
Въпреки това всички се извръщаха, неспособни да ме видят, защото бях просто червен порив на вятъра, който преминаваше край тях, невидим за очите им.
Не след дълго брат ми стана един от най-търсените убийци. Римляните бяха готови да платят за информация, повече, ако бъдеше заловен, и дори още повече, ако вината за престъпленията му се докажеше и го разпънеха на кръст. Амрам вече не се прибираше у дома и наместо това обикаляше из нощните улици; сега вече неговото място бе повече в мислите и сънищата ни, отколкото в рутината на всекидневния ни живот. С баща ми бяхме единствените обитатели на къщата. Въпреки че не си говорехме, и двамата поглеждахме едновременно навън, когато започнеше да се спуска мрак. Знаехме, че Амрам е някъде там. Отново споделяхме нещо общо. Потръпвахме всеки път, когато чуехме, че някой е заловен. Винаги когато вратата проскърцаше, между нас проблясваше нещо като емоция, която ни свързваше за миг. Но никога не бе той, единствено вятърът.