Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Докато прекосявахме Йерусалим, вече се опитвах да преценя кои от нас ще останат живи и кои ще умрат, защото бе ясно, че е невъзможно всички да оцелеем. Без достатъчно сила и решителност, дори и самото ни бягство щеше да бъде трудно. Из улиците цареше истински хаос. Всички евреи бяха прогонени от града и ако римляните се натъкнеха на някого, го убиваха на място. Така беше според новоиздадената заповед, следователно такъв беше законът. Много от свещениците се бяха скрили в тунелите с надеждата, че ще успеят да избягат незабелязано от Йерусалим. Само дето техните тайни договорки с нашествениците вече не можеха да им помогнат; бяха се озовали в царството на подплашените плъхове и се бореха за живота си като всички нас.
Чувахме грохота, подобен на вопъл, с който Храмът се сриваше. Беше тейша беав, деветият ден от месеца, денят, на който бях родена. През идните години хората щяха да се кълнат, че шест ангела слезли от небесата, за да защитят стените на Храма и той да не бъде напълно разрушен; твърдяха, че ангелите стояли разплакани насред разрухата и щели да останат така, докато свят светува. Римляните използваха стенобойни машини, които тежаха по няколкостотин тона — бяха нужни повече от хиляда мъже, за да ги задвижат и да разбият огромните камъни, белязани със знака на цар Ирод. Въжетата биваха опъвани от стотици, някои от които роби от моя народ, които проклинаха себе си заради съдбата си и греховността на собствените си дела. Тези камъни трябваше да оцелеят вовеки веков, но в онази нощ разбрах, че камъкът е просто различна форма на прахта. Гейзери от свещена прах изригваха във въздуха и с всеки свой дъх ние вдишвахме останки от Храма, който трябваше да устои на вечността.
От огньовете отново се издигаше параван от дим, неочаквана помощ за бягството ни. Бяхме благодарни за плътния и сивкав въздух, който ни обгражда, въпреки непоносимата жега. Държах шала пред устата си и се стараех да не вдишвам искрите. Предполагах, че през онази нощ баща ми е убил някого и затова наметалото му е оплискано с кръв. Мислех си за такива неща, когато Сия, съпругата на Бен Симон, дойде и закрачи редом с мен. Беше ме съжалила, защото ги следвах сред облаците от сгъстяващ се прахоляк. Имаше буйна черна коса, сплетена на венец; предположих, че е с около десетина години по-възрастна от мен. Очите й бяха тъмни и изпъстрени със златисти искрици. Сигурно щеше да е много красива, ако не беше преданата съпруга на убиец и страхът не я бе белязал със своята дамга. В онзи момент осъзнах, че убийците не трябва да се женят, да имат дъщери или да позволяват да бъдат обичани.
— Искаш ли да пояздиш със синовете ми? — предложи ми съпругата на Бен Симон.
Виждах, че е уморена, а аз бях свикнала да ходя пеша. Казах й Не, благодаря, добре си ми е да ходя отзад. Надявах се, че ще ме остави на мира.
— Много се радвам, че си с нас — изтърси тя. — Пътуването щеше да бъде много по-тежко, ако нямаше и друга жена.
Стрелнах я с поглед, чудейки се какво иска от мен. Тя се усмихна, хвана ме за ръката и тогава разбрах. Имаше нужда от приятелка.
Подканих я да се върне при синовете си. Трябваше да ме остави да се влача отзад, защото бях невидима за повечето хора, дори и без наметало като това на баща ми. Може би бях наследила тази способност, а може би бях разгадала тайната, докато го наблюдавах. Във всеки случай римляните, които ни търсеха, щяха да видят единствено вихрушка от прах на мястото, където крачех.
Сия обаче не пожела да ме чуе.
— Грешиш — отбеляза тя. — Ти ще бъдеш първата, която ще видят. Косата ти е толкова прекрасна, че ме кара да си мисля за огнени дървета.
Запитах се дали думите й са проклятие, защото стоях точно до такова дърво, когато брат ми призна, че е убиец. Нямаше откъде да знае това, но в редките случаи, когато сънувах майка си, тя ми се явяваше именно като огнено дърво и в съня си аз скланях глава пред нея и започвах да плача.
Докато оглеждах Сия, осъзнах, че тя просто иска да бъде мила в тази натежала от опасност и несигурност нощ. Вървяхме близо една до друга, сближени от заобикалящото ни усещане за гибел. Движехме се през Долината на тръните под небе, обсипано с толкова много звезди, че ме караха да си мисля за камъните в пустинята, безбройни, прекалено бели, за да гледаш към тях. Казваха, че лицето на нашия Създател е именно такова, толкова ярко, че един поглед към него би те ослепил. Моите очи бяха сведени. Бих предпочела да вървя сама, но Сия остана до мен, хванала ме под ръка.