Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
През една кошмарна нощ ни навести не вятърът, а група войници. Баща ми сви рамене, щом споменаха името на Амрам; заяви, че нямал син. Злата съдба го била проклела да има само едно дете, безполезна дъщеря.
Когато другарите на Амрам, същите, които го бяха почитали като непобедимия феникс, вече не се осмеляваха да му помагат, брат ми разбра, че е дошъл краят на живота му в Йерусалим. Не му оставаше друг избор, освен да избяга. В пустинята все още имаше крепости под контрола на нашия народ. Ако можеше да се добере до някоя от тях, щеше да бъде в безопасност. Преди да замине, пое риска да дойде, за да се сбогува. След като двамата с баща ми се прегърнаха, Амрам ме дръпна встрани. Беше ми купил прощален подарък. Син шал. Бе твърде красив за мен, много повече, отколкото заслужавах, но въпреки това той настоя да го взема.
— Има червеи, които са прекарали целия си живот, за да изтъкат тези нишки, и сега ти отказваш да почетеш съдбата им?
— Това не е дело на червеи.
Разсмях се при мисълта, че подобна божествена тъкан е била създадена от някакви противни животинки. Този шал беше пълната противоположност на изтъканото от паяжини наметало на баща ми, чийто цвят бе толкова блед, че чезнеше във въздуха. Синята коприна привличаше вниманието на всекиго със своя изблик на неочаквана цветност.
Амрам се закле, че говори истината, и заяви, че докато червеите предели своите копринени нишки в короните на черниците, са били толкова отдадени на задачата си, колкото открит и искрен е пред мен той самият. Когато свършел работата си, всеки червей се превръщал в синя пеперуда, която се възвисявала към небесата.
Увих шала около косата си. Щях да си мисля за небесата всеки път, когато го носех, както и за моя брат, който беше толкова непоколебим в своята вяра. Стоях пред вратата на къщата ни и си спомнях как Амрам бе казал, че луничките по кожата ми са като звезди. Също като звездите в небето над мен, те щяха да го водят, за да може той да ме открие отново.
В града бяха останали съвсем малко от нас. Бродехме сред руините, предпазливи, изпълнени със страх за живота си. През нощта чувахме писъците на отведените в храма, на заловените от войниците, които дебнеха из уличките в търсене на някой от нашата вяра. Членовете на легиона пиеха пелин, опасно, почти смъртоносно питие, което не просто ги опияняваше, но и ги озлобяваше. Нито една жена не беше в безопасност. Нито един мъж нямаше власт над собствения си живот. Всеки, който бе имал възможност, бе избягал към Александрия или Кипър, но баща ми настояваше да останем. Имаше още работа за вършене, работа за неговия кинжал. След време Йерусалим щеше да се събуди и също като лъв щеше да се освободи от мрежите на робството. Зъби и нокти бях го чувала да казва, това ще ни донесе бъдещето. Аз обаче знаех, че това, което наистина има предвид, е плът и кости.
От сънищата си знаех какво е да се изправиш лице в лице срещу лъв.
7
От огньовете, горящи из града, се вдигаше дим, а замъгленият въздух служеше като параван за хората, които се опитваха да избягат от мародерстващите войници. Подушвах маслиново дърво, горящи върби. Овъглените останки подпалваха сламените покриви и плевни. Завивах се през глава на сламеника, върху който спях в нашата малка къща, и си пожелавах да живея на друго място и в друго време. Пожелавах си никога да не се бях раждала.
Един следобед, докато бях на пазара и ровех в почти празните кошове на търговците за грах и боб, от които да приготвя нашата оскъдна вечеря, римляните нахлуха в дома ни. Стоях и наблюдавах от едно скришно място в изоставения двор на съседите ни, чиято къща беше разрушена още преди месеци. Войниците претърсиха дома ни, преди да го изгорят до основи, а притежанията ни бяха разхвърляни из белезникавата кал наоколо. Искрите от пожара се издигаха нагоре, подобно на бели нощни пеперуди, но когато паднеха на земята, засияваха в яркочервено, също като цветовете на огнените дървета.
Ако преди бях имала малко, сега вече не притежавах почти нищо. Обиколих руините и събрах единствено онова, което се побираше в двете ми ръце. Един малък тиган, в който да приготвям питки, лампа, направена от йерусалимска глина, която се пали на Шабат, тапет, молитвения шал на баща ми с обгорени ресни в четирите края3, кожения му мях за вода, пакет със сол, който щеше да има вкус на дим при готвене. Изчаках баща си, скрита зад една стена. Кожата ми бе покрита със сажди, а в косата ми имаше пепел. Помислих си, че ако баща ми не се върнеше, ако беше убит или бе избягал, без да ми каже, можех просто да си остана зад тази стена, вкоренена там, подобно на огнено дърво.
3
Талет — правоъгълен еврейски молитвен шал с по 39 усукани ресни в четирите краища; символиката на числото 39 означава „Бог е един“. — Б.пр.