Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Грехът, извършен е убийството на това момче, се надигна подобно на облак, ясно видим за всички нас. Впоследствие двадесет хиляди души, изпаднали в паника, заляха улиците, блъскаха се и прегазваха падналите, захвърлили достойнството си, докато се стичаха към пътищата.
Когато зората беляза началото на новия ден, почти всички бяха напуснали Йерусалим.
3
Колкото до мен, моят свят бе свършил дълго преди Храмът да пламне, преди каменният прах да покрие улиците. Много преди това бях загубила своята вяра. Не представлявах нищо за баща си, той се бе отказал от мен в мига, в който се бях родила. Сигурно щях да бъда напълно изоставена, но семейството на майка ми бе настояло да ми бъде наета бавачка. Една млада слугиня от Александрия дойде да се грижи за мен, но когато ми пееше приспивни песни, баща ми, страховитият Йосиф бар Елханан, й нареждаше да замълчи. Когато ме хранеше, той й казваше, че вече съм яла достатъчно.
Бях още съвсем малка, когато баща ми ме дръпна настрана, за да ми разкаже истината за моето раждане. Разплаках се, щом разбрах какво е станало, и понесох на крехките си плещи бремето на собственото си съществувание. Името ми беше Йаел и то бе първото нещо в мен, което се научих да ненавиждам. Защото това бе и името на майка ми. Всеки път, когато някой го произнесеше, то напомняше на баща ми как идването ми на този свят е отнело съпругата му.
— В какво те превръща това? — питаше ме той с горчивина.
Нямах отговор на този въпрос, но виждах себе си, отразена в очите му. Бях убиец, достоен за неговото презрение и гняв.
Момичето, наето да се грижи за мен, скоро бе отпратено и заедно с нея от живота ми си отидоха утехата и спокойствието. Знаех какво ме очаква след заминаването й — осакатеният живот на останало без майка дете. В деня, когато ни напусна, хлипах, вкопчена в полата й, копнееща отчаяно за топлината на нейната прегръдка. Брат ми Амрам ми каза да не плача, защото двамата все още бяхме заедно. Слугинята ми подари един нар за късмет, преди внимателно да издърпа дрехата си от хватката ми. Момичето бе достатъчно младо, за да ми бъде сестра, но въпреки това за мен бе като майка и ме бе дарила с единствената нежност, която познавах.
Дадох нара на брат си и взех решението винаги да поставям него на първо място. Но това не бе единствената причина за моя дар. Вече бях приела изцяло своя дял от тъгата.
4
Докато растях, бях тиха и послушна. Не исках нищо и получавах точно това. Ако бях умна, се стараех да не го показвам. Ако се наранях, запазвах болката си в тайна. Извръщах се, когато забележех други момичета с бащите им, защото моят не желаеше да ни виждат заедно. Той не разговаряше с мен, нито пък ме вземаше в скута си. Беше го грижа единствено за брат ми и любовта му към Амрам бе видна във всеки миг. На вечеря двамата сядаха заедно, докато аз оставах в преддверието, където спях. В ъглите имаше скорпиони, които скоро свикнаха с мен. Наблюдавах ги, страхувах се от тях, но също така се възхищавах на начина, по който дебнат плячката си на студените камъни, без никога да се издадат. Таях чувството си за срам дълбоко в себе си, както скорпионите криеха своята агресивност. По това си приличахме.
Но бях човек. Искаше ми се да притежавам кичур от косата на майка си, за да знам какъв е бил цветът й. Често хлипах в коридорчето на къщата и мечтаех за утехата на нейната прегръдка.
— Нима си мислиш, че те съжалявам? — попита баща ми един ден, когато му беше писнало от моето циврене. — Най-вероятно си я убила със своите сълзи. Направо си я удавила отвътре.
Никога досега не му бях отвръщала, но тогава се защитих. Самата мисъл, че можеше да съм удавила майка си със сълзите си, беше прекалено болезнена, за да я понеса. Усетих как в гърдите и гърлото ми пламва огън. В онзи миг не ми пукаше, че мъжът пред мен е Йосиф бар Елханан, а аз съм едно нищо.
— Вината не е била моя! — заявих твърдо.
Видях как по лицето на баща ми премина странна сянка. Той отстъпи крачка назад.