Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Почуках на вратата и след малко една старица дойде и ме огледа внимателно. Видимо раздразнена от появата ми, ме попита защо съм дошла. Щом забеляза колебанието ми, тръгна да затваря вратата пред лицето ми.
— Нямам време за някой, който не знае какво иска — изсумтя тя.
— Искам защита за брат си — успях да произнеса, твърде притеснена, за да разкрия подробности.
В Храма се практикуваше магията на свещениците, свети, миропомазани мъже, избрани да принасят жертвоприношения, да измолват чудеса и да прогонват злите сили, които често обладават хората. По улиците съществуваше магията на миним, на които свещениците гледаха отвисоко, а някои ги наричаха „шарлатани“ и „измамници“, но имаше и мнозина, които ги уважаваха. Домовете на кешафим обаче се смятаха за замесени в най-отвратителния и нечист вид магия, дело на жени — зла и отмъстителна, а онези, които я владееха, бяха наричани „вещици“. Аз обаче нямах избор, защото миним, които се занимаваха с проклятия и заклинания, никога не биха разговаряли с момиче като мен; нямах сребро, което да им предложа, нито пък баща или брат, които да ходатайстват за мен. Ако отидех при свещениците за амулет, те щяха да ми откажат, защото бях дъщеря на един от онези, които им се противопоставяха. Дори и аз знаех, че не заслужавам тяхното благоволение.
Стаята зад старицата бе неосветена, но забелязах висящите на въжета от тавана треви и растения. Разпознах седефче и мирта, както и изсушените жълти ябълки на мандрагората, наричана още явруха, биле, което се използваше едновременно като афродизиак и като средство за борба с демоничните сили, отровно и мощно. Стори ми се, че чух от вътрешността на мрачното помещение блеенето на коза, според слуховете — любимото животно на вещиците.
— Преди да ми загубиш времето, кажи дали имаш достатъчно шекели за тази твоя защита? — попита ме старицата.
Поклатих глава. Нямах пари, но носех със себе си едно ръчно огледалце. Беше принадлежало на майка ми — красиво изработено, от бронз, сребро и злато, с дръжка от тъмносин лапис лазули. Единствената ми вещ с някаква стойност. Старицата го огледа и след това, видимо доволна, прие моя дар и влезе вътре. Затвори вратата и чух изщракването на ключалка. За миг се зачудих дали просто не си е тръгнала завинаги и никога повече нямаше да видя нея или огледалцето си, но след малко тя отново излезе и ми каза да разтворя длан.
— Сигурна ли си, че не искаш този амулет за себе си? — попита, намеквайки, че в целия свят съществува само един такъв. — Може и да имаш нужда от защита в този живот.
Поклатих глава и простичкото ми вълнено було се свлече. Старицата видя аления цвят на косата ми и отстъпи крачка назад, сякаш на прага й стоеше демон.
— Хубаво е, че не го искаш — въздъхна тя. — За теб не би проработил. Имаш нужда от далеч по-могъщ талисман.
Сграбчих амулета, обърнах се и побързах да се отдалеча. Изненадах се, когато жената се провикна след мен и ме подкани с ръка да се върна при нея, но аз не го направих.
— Не ме попита защо. Не искаш ли да знаеш какво виждам за теб, сестро моя? Мога да ти кажа в какво ще се превърнеш.
— Знам какво съм.
Бях дете, родено от мъртва жена; бях момиче, което не можеше да понесе гледката на собственото си лице. Радвах се, че се отървах от онова огледало.
— Не е нужно ти да ми го казваш — подвикнах към стоящата насред уличката вещица.
Прибрах се у дома и дадох подаръка на брат си; амулетът бе малък, сребърен, за врата, с гравиран образ на цар Соломон, сражаващ се с демон, който лежеше проснат на земята пред него. От другата страна на гръцки език бе изписано Печатът на Бога, имаше и изображение на ключ — олицетворение на ключа, с който Мойсей бе отворил достъпа до божията защита. По същия начин този амулет трябваше да защитава брат ми от неговото напоено с кръв бъдеще.
Амрам бе очарован от подаръка. Заяви, че притежавам способността да чета мислите му, защото се е молил за напътствия и мъдрост, за малка частица от онова, което Господ някога е дарил на цар Соломон. Спестих му информацията, че не аз, а една вещица е знаела какво точно желае той.
Брат ми се зарече, че демоните никога нямало да победят. Това била мисията на сикариите и те не можело да се провалят. Разтвори сърцето си, докато говореше, и аз му повярвах. Амрам си имаше начини да убеждава събеседниците си и да ги кара да приемат гледната му точка, сякаш ги даряваше със способността да видят света през неговите очи. Когато погледнех към брат си, всичко, което виждах, бе царството на Цион и това как нашият народ най-сетне е свободен.